Щом Мичъл се качи на борда, останалите пуснаха лодката обратно във водата и влязоха през люка. Преди да го затворят, кратко проблясване на светлина освети номера 23, написан върху черния метал, след което всичко се скри. Подводницата се раздвижи; той я проследи с поглед, докато изчезне под повърхността, което беше направено с изненадваща скорост.
— Копелето си е повикало подводница да го чака — каза той на Нина. — Щом излязат от руски води, най-вероятно ще го вземе хеликоптер и ще го отведе… там, където е решил да отнесе Екскалибур.
— Господи. — Нина седна и разтърка раменете си с длани, за да се стопли. — Цялата работа е била нагласена от самото начало. А Джак се оказва, какво, четворен агент? По дяволите — продължи тя, сещайки се за нещо, — обзалагам се, че той е накарал Васюкович да убие Бернд — така е щял да бъде сигурен, че ще му помогна да намери меча.
— Нищо не е свършило още — каза Чейс с присвити очи. — Той искаше да те отведе със себе си. Ще пожелае да те върне; трябваш му, за да подкара собствената си система. А тя вече е оръжие.
— Господи. И какво ще правим сега?
Чейс отново погледна през амбразурите.
— Първо трябва да намерим начин да се върнем на брега.
— Това ще ни отнеме известно време — каза Нина, проучвайки пулта за управление. — Май не сме точно на най-бързата моторница. Скоростомерът стига едва до пет!
— Е, тъкмо ще имаш време да ме превържеш — Чейс се отпусна тежко на една от пейките.
Нина взе аптечката и седна до него.
— Знаеш ли, беше прав за Джак. Той наистина ме желаеше. Но по много странен начин.
— Да бе. Не мога да повярвам, че те ревнувах от тоя задник. Извинявай за което. Ох!
Нина тъкмо промиваше с кислородна вода една от раните му.
— Извинението прието. Ще гледаме да не се повтаря, нали?
— О, няма. Когато следващия път някой дръвник започне да те сваля, аз само ще му светя…
Нина се засмя несигурно.
— Чакай, недей… наистина ли?
— Нина, аз просто…
— Изпускаш парата, разбрах те. Както и да е, няма защо да се тревожиш за другите мъже. — Тя нежно го целуна по бузата. — Благодаря ти.
— За какво?
— За всичко. Едва сега разбрах какво си искал да ми кажеш в посолството в Лондон. За това, че не искаш да ме изгубиш. — Тя отново го целуна. — Благодаря.
— И какво те накара да го разбереш точно сега?
Нина се усмихна.
— Ами просто това, че потопи една ядрена подводница, за да ме спасиш. Повечето жени нямат годеник, който би направил нещо подобно за тях. Доста съм сигурна, че съм намерила подходящия човек. — Тя залепи една лепенка на лицето му.
Чейс повдигна вежда.
— Само доста?
— Ами понеже не мога да пропусна нежеланието ти да говориш за миналото…
— Знаеш, че не мога. Заради Закона за запазване на държавната тайна и други подобни.
— Нямам предвид работата ти в SAS — каза тя обвиняващо.
— Добре. — Чейс седеше мълчаливо, докато Нина продължаваше да слага лепенки върху раните му, изчаквайки го да намери подходящите думи. — Работата е в това… — започна той колебливо.
— Може да почака — успокои го тя. — Сега не се намираме в особено подходяща обстановка.
— Не, трябва да го кажа. Причината никога да не говоря за семейството ми е, че ме боли. Ето, казах го. — Той въздъхна тежко. — Минаха повече от двайсет години и още ме боли. Мама умираше от рак пред очите ми, а татко… — Чейс сви юмруци. — Татко си имаше любовница. Докато мама умираше, той беше с някаква друга жена. Затова след като тя почина, аз просто си тръгнах. Не исках изобщо да си имам работа с него.
— Значи за това въобще не говориш за баща си.
— Твоят е бил човек за пример — продължи Чейс с горчивина в гласа. — Моят беше всичко, което не исках да бъда. Не говоря за него, защото не искам да си спомням за него… и не искам дори да си помислям, че мога да приличам на него.
Нина беше спряла да обработва раните му и слушаше; сега залепи лепенка и на последното порязано място.
— Според мен въобще не приличаш — прошепна тя и го целуна.
Той й върна целувката.
— Благодаря.
Тази единствена дума съдържаше в себе си цялата му признателност към нея.
Те седяха един до друг, докато спасителната капсула продължаваше мудния си път към брега.
За тяхна голяма изненада когато капсулата най-после се блъсна в дока, те не бяха посрещнати от въоръжени разгневени руснаци. Вместо това Чейс отвори люка и се озова лице в лице с Максимов.
— Спокойно, той е на наша страна — успокои той Нина, докато й помагаше да излезе. — Поне така мисля.
— Аха — отвърна неуверено Нина.
— Какво стана с подводницата? — попита Максимов. — Цялата й предна част изскочи на повърхността като… като кит.
— Ами вече спи при рибите — отвърна Чейс. Той забеляза шепа хора, които стояха и чакаха пред входа на дока. — Какво става тук?
— Смятат да отлетят със самолета на шефа. — Големият руснак се ухили злобно. — Убедих ги да останат, да изчакат армията или флота, който дойде пръв.
— Но ние трябва да се махнем от тук — каза Нина. — Джак отнесе меча. Трябва да тръгнем след него.
— Можеш ли да ни върнеш в Москва? — попита Чейс.
Максимов изглеждаше объркан.
— Да, с джета. Но ще чакаме армията да пристигне.
— Не, сериозно, това въобще не е добра идея. Нали знаеш кого ще обвинят за случилото се? Когото успеят да хванат. Ти си руснак, знаеш как стоят нещата — прибери всички, които намериш, и после се чуди кой го е направил в действителност. А ако всички се озовем в затвора, няма да можем да спрем Мичъл.
— Прав си — рече Максимов. — Добре, ще ви кача на самолета и ще ви откарам до Москва.
Нина потрепери.
— Не ме интересува къде, стига да е топло.
В къщата на Павел Приковски светеше, но съвсем не беше топло. Порталът беше отворен, а входната врата зееше.
— Не мърдай от колата — предупреди Чейс Нина.
Самолетът на Васюкович си имаше собствена оръжейна камера; фактът, че на вратата имаше ключалка с шифър, най-вероятно известен само на Васюкович и Круглов, въобще не притесни Максимов, който направо я изкърти с пантите. Така че двамата мъже се бяха запасили добре.
Сега те извадиха оръжията си и предпазливо тръгнаха през двора.
Чейс надникна през вратата и видя един от хората на Приковски да лежи на пода в локва кръв. Тя се беше съсирила; каквото и да се беше случило тук, беше минало доста време. Може да е бил Мичъл… а може и да са хора, изпълняващи заповедите му.
Складът беше тих. Чейс сигнализира на Максимов с три вдигнати пръста, след което пак така беззвучно преброи до три и се втурна през вратата, прикриван от руснака. Обърна се наляво, след това надясно, с насочен пистолет. Нямаше никакво движение. Никакви признаци на живот.
Проправиха си път през струпаните пред офиса на Приковски кашони, подминавайки още един труп, увиснал върху вилката на електрокара. Гърдите му представляваха кървава каша. Самият Приковски лежеше проснат върху бюрото си, а мъртвите му очи се бяха вторачили във вратата.
— О, господи! — изпъшка Чейс. Той не можеше да нарече Приковски приятел, но все пак той му беше помогнал и това беше наградата му. Руснакът беше прострелян и в двата крака, но причината за смъртта му беше подчертано друга: в гърба му беше забит метален кол, който пробиваше и масата. Някой беше задържал Приковски в тази позиция, за да може да го закове, оставяйки ясно послание.
Чейс знаеше, че то е предназначено за него. Върху пръта беше залепена бележка с пет думи, написани с големи печатни букви.
„ОБАДИ СЕ НА СЕСТРА СИ.“