Страхът за Чейс и Холи постепенно отстъпи пред нарастващия й гняв. Отчаянието нямаше да я отведе до никъде. Трябваше да попречи на плановете на Мичъл и да го накара да си плати за всичко, което беше направил.
— За Екскалибур — рече Мичъл. — Поставихме го на мястото му, системата е готова… Трябва ни само едно нещо.
— Аз.
— Да. Да вървим.
Придружаваха го двама грамадни мъже, единият от които носеше чифт белезници, закачени на колана, които всъщност не му бяха необходими; Нина беше наясно, че дори и да успее да се измъкне от ескорта си, просто нямаше къде да отиде. Вместо това, докато се спускаха надолу през гигантския морски съд, тя се оглеждаше за нещо, което би могло да й помогне. Бързият поглед през една амбразура и показа, че навън отново е тъмно, беше минал цял ден.
Слязоха на нивото под главната палуба и продължиха да се спускат надолу.
— Това като че ли не е обикновен контейнеровоз — най-накрая рече тя с престорен интерес.
— Правилно — отвърна Мичъл. — Между другото това е „Аврора“ — снощи нямах възможността да те поздравя с добре дошла на борда. Започвам да губя добрите си обноски. Направен е изцяло от немагнитна стомана и титан. Последната играчка на DARPA.
— Мислех, че не работиш за DARPA.
Той се усмихна.
— DARPA плати за него — но дори не знаят, че са го направили. Това му е хубавото да работиш в агенция, чийто бюджет не се води официално никъде. Трудно е да се противопоставиш на построяването на нещо, за което дори не знаеш, че съществува.
— Значи просто крадеш пари от правителството.
— Не бих казал. — Лицето му се вкамени. — Когато стане въпрос за защитата на Съединените щати, всички разходи са оправдани. И всяка цена си заслужава да бъде платена.
— Включително убийството?
— Може би трябва да попиташ Еди за това — отвърна саркастично той. — Когато защитава своята страна, едва ли обикаля насам-натам, за да раздава цветя и бонбонки.
— Той въобще не е като теб.
— Да, права си — защото прави каквото му казват и отива там, където са го изпратили. Убива, когото му кажат. Аз съм активен. Старая се да премахна заплахите за родината ми преди изобщо някой да разбере, че съществуват. Трябва да си ми благодарна за това, което правя.
Нина се изсмя скептично.
— Знаеш ли, въобще не ми се иска да съм ти задължена. Нито на който и да е друг като теб.
— Значи добре, че никога не сме искали да ни се издължават. Но ти пък какво ли знаеш за жертването в името на една велика кауза? — Той й хвърли унищожителен поглед и продължи да слиза по стълбите надолу. — Работата ми коства брака, но ако се наложи, пак бих постъпил така, просто защото някой трябва да го направи. А ти с какво се занимаваш? Ровиш се в калта и търсиш дрънкулки. И не ми излизай с ония глупости, че всичко това е от полза за човечеството — правиш го за себе си, за собственото си величие, признай си!
Нина изсумтя.
— Май усещаш нужда да се защитиш, така ли е, Джак? Да не ти дотегнаха самотните нощи? — Мичъл не отговори нищо, което я накара тайно да се усмихне тържествуващо за попадението си. След миг стигнаха до края на стълбите.
Той се приближи до една голяма метална врата и натисна един бутон на стената. Вратата се плъзна встрани с хидравлично съскане.
— Това е — каза той, като я въведе вътре.
Нина се озова в голяма контролна зала, която изненадващо наподобяваше онази в сградата на Васюкович. Дори имаше обширен прозорец с изглед към огромна машина… но докато руският генератор беше изграден вертикално и се спускаше във вътрешността на хълма, този се простираше хоризонтално в пещерообразния трюм. Пръстените с електромагнити, които бяха повече от руските, се простираха на стотици футове навътре. Десетки кабели се увиваха като черни вени около всеки един от тях и Нина започна да придобива усещането, че се намира в чудовищен биомеханичен гръден кош.
В дъното на трюма прожекторите осветяваха един блестящ сребърен кръст, който лежеше в основата на последния пръстен.
Екскалибур.
— Това е нашият генератор за геоенергия — обяви гордо Мичъл, — който е много по-добър от системата на Васюкович във всяко отношение. Като начало той е мобилен; енергийните линии не се ограничават само върху твърда земя. Има ги и в морето, и ние можем да придвижваме кораба до всяко място, където конвергенцията е най-силна. — Самодоволството му се засили, когато забеляза, че Нина не може да скрие страхопочитанието си пред огромното устройство. — Е, какво мислиш?
— Щях да бъда много по-силно впечатлена, ако целта му не беше да убива хора — отвърна студено тя, което накара усмивката му да застине. Тя се обърна към големия екран на стената, на който се виждаше карта на Северния полюс с очертанията на континентите около него. Тя откри Обединеното кралство в единия край на картата и след което проследи линиите до полюса, като откри в морето малък зелен кръг, маркиран с координати за дължина и ширина, точно на ръба на арктическия кръг между Норвегия и Исландия. — Значи това сме ние, а? Предполагам, че едва ли сме дошли тук да ни мръзнат задниците без причина.
— Много си права. — Мичъл се приближи до една от конзолите, махна на техника, който се занимаваше с нея, да се отмести, и вкара няколко команди в компютъра. На картата се появиха още символи: група от зелени кръгове и червени триъгълници в открития океан между Русия и полярните ледени блокове.
— Червените символи са руските бойни кораби.
— Червените руснаци? Боже, колко оригинално!
— Не съм избирал аз цветовете. Но зелените символи са двата наши самолетоносача в Арктическия океан, „Ентърпрайс“ и „Джордж Вашингтон“. Знам, че през последната седмица едва ли си гледала CNN, но сигурно си спомняш, че руснаците са доста войнствено настроени в своите териториални претенции към полюса. Там има много петрол и газ, и те ги искат. Искат всичко.
— А ти не искаш да са в техни ръце — осъзна Нина. — Ти смяташ да потопиш корабите им, нали? Ще използваш това нещо, за да ги взривиш, без никой да разбере откъде им е дошло.
— Не съвсем. — Самодоволството изчезна от лицето на Мичъл и беше заменено от сурова решителност. — Ще го използвам, за да потопя един от нашите кораби.
— Какво? — зяпна Нина от изненада. — Искаш да взривиш американски кораб? Защо?
— Ако някой от нашите самолетоносачи бъде нападнат, веднага ще се предположи, че е атакуван от руснаците и останалите кораби от ударната група ще отвърнат на удара. Ще унищожим по-голямата част от руския полярен флот, включително техния самолетоносач „Адмирал Кузнецов“ — единствения им самолетоносач.
— Но… Но руснаците са ядрена сила! — проплака ужасената Нина. — Те няма да стоят със скръстени ръце… Ако го направиш, ще предизвикаш Трета световна война!
— Не. Няма. Руснаците искат да видят Москва изравнена със земята не повече, отколкото ние искаме да видим Ню Йорк разрушен. След първоначалния сблъсък червените телефони наистина ще се нажежат, след което нещата постепенно ще започнат да се успокояват. Но работата ще бъде свършена — руснаците ще бъдат изхвърлени от играта. И след това в Арктика ще има само една сила. Ние. Ние ще контролираме тамошните ресурси, не те.
— Ами ако грешиш? Ако руснаците не отстъпят?
— Тогава — отвърна Мичъл със страховито безразличен тон, — ще трябва да се разправим с тях. Но няма да се стигне чак до там. Загубата на „Ентърпрайс“ ще покаже на целия свят, че ние сме жертвите.
Нина беше ужасена.
— Ти си бил американски морски офицер! Как изобщо може да ти мине през главата мисълта за унищожаването на един от нашите кораби?
— „Ентърпрайс“ е на петдесет години и скоро ще бъде свален от служба и изпратен за скрап. Така поне ще изпълни дълга си към родината.
— Ами екипажът му? — попита Нина. — На един самолетоносач сигурно има хиляди хора!
— Четири хиляди души.
— И те ли ще загинат, изпълнявайки „дълга си към родината“?
— Не мисли, че ми е лесно да приема това — подчерта Мичъл. Той посочи към останалите хора в контролната зала. — На никой от нас не му е леко. Но когато тези матроси са се записали в армията, те са положили клетва да служат и защитават Съединените американски щати, и отнемайки тези ресурси от руснаците, те ще направят точно това. Всичко е въпрос на сила — силата да защитим бъдещето си.