Откъм носа избухна оранжева светлина. Ракетата стингър излетя нагоре — огнено петно, следвано от стълб гъст дим.
Самолетът вече се отдалечаваше, Амороз опитваше с всички сили да се измъкне от обхвата на ракетата. Чейс знаеше, че шансовете му не са много добри. Стингърът можеше да свали боен самолет — цивилният двумоторник щеше да бъде лесна мишена.
Ракетата прелетя край него с трясък. Той обърна глава, за да я проследи…
Стингърът удари десния двигател на самолета и се взриви, а вятърът разпръсна горящия облак гориво. Илюминаторите на кабината блеснаха в бяло когато огненият ад проникна през фюзелажа, след което останките от въздушния съд полетяха горейки към гладното море.
Чейс нямаше време да мисли за Амороз. Той падаше бързо, а „Аврора“ все още се намираше доста далеч. Нямаше друг избор, освен да отвори парашута си — но така щеше да се превърне в лесна мишена, а и нямаше гаранция, че ще успее да стигне до кораба…
Той дръпна шнура за отваряне на парашута. Найлонът се измъкна съскайки от раницата и разцъфна над главата му като тъмен правоъгълник. Ремъците се опънаха рязко през гърдите и рамената му.
Дали се беше забавил достатъчно? Или вече беше слязъл твърде ниско?
Предположи, че се намира на около четири хиляди фута, но в тъмнината нямаше как да разбере със сигурност. Той подръпна въжетата за управление, опитвайки се да се придвижи колкото се може по-напред.
Оставаше му единствено да се надява.
— Улучен е! — каза техникът. — Целта е поразена и пада. В пламъци.
— Сканирайте за сигнал за помощ — заповяда Мичъл. — Ако има такъв, заглушете го.
Въодушевлението на Нина премина в ужас, част от съзнанието й искаше да последва порива на тялото й и просто да се изключи, за да се скрие от новата болка. Но тя отново отказа да се подчини.
Ако Чейс беше загинал… значи тя трябваше да спре Мичъл.
По какъвто и да е начин.
— Току-що падна във водата — обяви техникът няколко минути по-късно. — Няма никакви радиосъобщения.
— За всеки случай продължавайте да следите ефира. И включете антенната решетка. — После грубо дръпна Нина и я изправи на крака. Тя изохка от болка. — Нали искаше Екскалибур? — рече той. — Твой е — до края на живота ти.
Чейс наклони парашута, за да запази височина. Почти бе достигнал бавно движещата се „Аврора“, намираше се само на няколкостотин фута, но продължаваше бързо да губи височина. Той се бореше да задържи позицията си, опитваше се да запази всеки фут, придвижвайки се към контейнерите…
Те помръднаха.
За миг остана като зашеметен, без да разбира какво се случва. Покривите на контейнерите се отваряха, всеки един от тях се полюшваше в кръгово движение като някоя гигантска трансформираща се играчка. От вътрешността им се показаха други механизми, блестящи метални копия се устремиха към небето и горната им секция разцъфна като гигантски извънземен слънчоглед.
Цялата горна редица контейнери беше просто прикритие за антенната решетка, по-малка от онази, която обграждаше съоръжението на Васюкович, но по-гъста, по-сложна, стотици блестящи колектори, готови да изсмучат земната енергия… и след това да я освободят.
И Чейс падаше точно към тях.
Той дръпна шнуровете, опитвайки се да се отклони от антенното поле и да се насочи към кърмата. Това означаваше, че трябва да прелети още по-дълго разстояние и рискува да падне под палубата, но предпочиташе това, отколкото да рискува да бъде намушкан, докато се приземява.
— Хайде още малко, хайде, мамка муууу…!
Твърде ниско, движеше се твърде бавно…
Изпъна крака и връхлетя върху една от антените — разнесе се скърцане на метал. Парашутът се свлече върху него. Антената се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — огъна се, но не се счупи.
Той започна да пада надолу и се вкопчи в едно от протегнатите „венчелистчета“, за да не се озове в непрогледния мрак във вътрешността на контейнера. То се огъна под тежестта му, изскърца и изпука, но не поддаде. Омотан във въжетата на парашута, Чейс се блъсна в стълба на антената. Обгърна го с ръце и започна да се спуска надолу като по пожарникарски стълб, достигайки най-после металния под.
Парашутът остана да виси върху антената и да се развява от вятъра. Той разкопча токата и откачи въжетата от ремъците, след което извади пистолета си и едно малко фенерче.
Онова, което отдалеч изглеждаше като натрупани един върху друг контейнери, се оказа рамка, която поддържаше маскировъчна фасада. Цялата антенна решетка вече се беше издигнала високо над отворените капаци. Чейс насочи фенерчето към пода, който се оказа солидна палуба. Което означаваше, че контейнерите отдолу също са фалшиви, че бяха просто черупка, в която се криеше нещо. Целият кораб представляваше плаваща версия на съоръжението на Васюкович.
Но Мичъл го беше създал, за да унищожава, а не да произвежда енергия. И щом антените вече бяха вдигнати…
Той хукна през металната гора назад към кърмата, с надеждата да намери вход към вътрешността преди някой да се усети, че имат посетител.
Мичъл и двамата охранители полуотнесоха — полузавлякоха Нина през трюма, а магнитните пръстени на генератора заплашително висяха над главите им. Екскалибур ги очакваше в далечния край на нещо, което Нина осъзна, че е платформа, монтирана върху рамо на кран, който можеше да я повдигне до центъра на пръстена.
— Ще останеш известно време с нас — каза Мичъл. — Поне докато не намерим друг, който да може да активира меча.
— О, чувствам се толкова специална — тросна му се Нина. — Защо не провери първо собствените си хора, преди да се впуснеш в бизнеса с отвличания? Нали се сещаш, така ще го запазиш в психопатското си, предателско семейство.
— Проверих. Никой не става. С удоволствие бих разширил областта на търсене, но събирането на стотици хора върху ултрасекретна военна платформа, които ще бъдат карани да хващат дръжката на меча на крал Артур, за да се провери дали ще засвети, може да повдигне някои въпроси.
Те стигнаха платформата. Екскалибур беше грижливо излъскан, нито една прашинка не се забелязваше по повърхността му. Той беше поставен с острието надолу в черна рамка от карбонови нишки, захванат със скоба през дръжката. Около дръжката се виждаше още една скоба, по-голяма, подобна на кутия, която беше отворена. Нина усети как я побиват тръпки. Във вътрешността й имаше вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да се побере ръката й.
Мичъл забеляза изписания на лицето й ужас.
— Да, предположих, че няма да се съгласиш да го държиш доброволно. — Той кимна с глава и двама мъже я завлякоха по-близо.
Нина се опита да изтръгне ръцете си от захвата им, като продължаваше да ги държи стиснати в юмруци.
— Ако си мислиш, че ще пъхна ръката си в това нещо…
Ново кимване с глава. Мъжът от дясната й страна я удари в раненото бедро. Острата болка я връхлетя толкова внезапно, че тя едва не припадна. Когато започна да се съвзема, вече беше твърде късно — юмруците й бяха разтворени и ръцете й поставени около дръжката на Екскалибур, а скобата се затвори около тях със звучно „щрак“.
— Не! — извика тя, опитвайки се да се освободи. — Пуснете ме! — Но кутията беше затворена здраво около китките й, а острите й ръбове се забиваха в кожата й. И двете й ръце бяха притиснати към студения метал на меча, а острието му грееше в ярка синя светлина. Захранени с геоенергия, молекулите по ръбовете му се сляха и образуваха остра линия, която можеше да пререже всичко.
Но това не можеше да й помогне. Скобите около дръжката и ръцете й го държаха заключен стабилно в рамката.
Нина искаше да изрита Мичъл, но болката в ранения й крак беше твърде силна и тя не можеше да помръдне. Успя единствено да го заплюе и да изсъска:
— Майната ти!
Мичъл изтри раздразнено слюнката от лявото си око и се обърна към контролната конзола на платформата, когато по уоки-токито на един от охранителите се разнесе настоятелен глас.