На Кърт фасадата на Малтийския океански музей му заприлича на Нюйоркската обществена библиотека — с каменни лъвове от двете страни. Когато стигнаха до входната врата, Кърт заговори с пазача и двамата с Джо зачакаха той да се обади.
След малко един висок и слаб мъж със сако от туид и кръпки на лактите дойде при вратата.
Кърт му подаде ръка.
— Доктор Кенсингтън, предполагам?
— Наричайте ме Уилям — отвърна мъжът и стисна ръката му. Той беше англичанин, един от многото англичани на острова, който повече от век е бил част от Британската империя.
— Извинете, че закъсняхме, вятърът беше насрещен.
Кенсингтън се усмихна.
— Обикновено е такъв. Затова са изобретили корабните двигатели.
Всички се засмяха, когато Кенсингтън им посочи да влизат, после заключи вратата след тях. Кимна сякаш небрежно на охраната, но преди да ги поведе по коридора, Кърт забеляза, че поглежда пак през вратата, като огъва една от лентите на венецианските щори.
Кенсингтън се обърна и тръгнаха през фоайето и покрай огромната главна зала, където течеше подготовка за партито и търга след няколко дни. Продължиха към кабинета му, малка квадратна стаичка в далечен ъгъл на третия етаж. Тя беше претъпкана с лавици с дребни артефакти, купчини списания и научни трудове. Прозорецът изглеждаше някак не на място, тъй като бе само тесен панел от боядисано стъкло.
— Това е остатък от предишното съществуване на сградата като абатство през седемнайсети век — обясни Кенсингтън.
Когато тримата се настаниха, отвън блеснаха прожектори и се чу шум от строителни дейности: пневматични чукове, кранове и мъжки викове.
— Малко е късно да разрушавате сградата — каза Кърт.
— Ремонтират площада — каза Кенсингтън. — Работят нощем, за да не пречат на туристите.
— Жалко, че не правят същото и във Вашингтон — каза Джо. — Това ще ускори драстично ходенето ми на работа.
Кърт подаде визитката си на Кенсингтън.
— НАМПД — каза кураторът, когато я взе. — Работил съм с вашите хора. Винаги е удоволствие. С какво мога да ви помогна?
— Тук сме да попитаме за приема преди търга.
Кенсингтън остави визитката настрани.
— Да, ще е много, много вълнуващо. Галавечерята ще се проведе след два дни. Ще бъде по всички правила, много тържествено. Бих ви поканил, но се опасявам, че ще бъде доста затворен кръг.
— Какво се случва на това парти?
— Позволява на гостите да се запознаят с експонатите — каза Кенсингтън — и да се огледат взаимно, за да знаят срещу кого ще наддават — усмихна се той. — Нищо не надува така цените като едно състезание на егото.
— Мога да си представя — каза Кърт.
— Нека ви кажа нещо — добави кураторът. — Хората ще платят доста пари за правото да видят нещо, което никой друг не е виждал от стотици и дори хиляди години.
— И дори още повече пари, за да го отнесат у дома и да го пазят за себе си.
— Да — каза Кенсингтън. — Но в това няма нищо незаконно. И всичко е за благото на музея. Ние сме частна организация, трябва да финансираме реставрационните си дейности с нещо повече от продажба на билети.
— Имате ли списък с артефактите за продажба?
— Имам. Но се опасявам, че не мога да ви го покажа. Правила и други такива.
— Правила ли? — попита Кърт.
— И други такива — повтори Кенсингтън.
— Не съм сигурен, че разбирам.
По челото на Кенсингтън изби пот.
— Знаете как е, след като сте морски изследователи. Още щом откриете нещо и го покажете на света, хората започват да се бият аз него. Когато се открие злато в испански галеон, кой трябва да го притежава? Екипът, който го е намерил, твърди, че е негово. Испанците настояват, че това е техен кораб. Наследниците на инките твърдят, че златото първо е било тяхно, защото те са го изкопали от земята. А това е просто злато, с артефактите е още по-зле. Знаете ли, че египтяните сега водят дела, за да си върнат Розетския камък от Англия? А Латеранският обелиск от Рим? Преди е стоял пред Храма на Амон в Карнак, докато Константин Втори не го взел. Искал да го отнесе в Константинопол, но обелискът стигнал само до Рим.
— Значи казвате, че…
Кенсингтън подкара направо:
— Очакваме да започнат да ни съдят, щом разкрием артефактите. Бихме искали поне една нощ да им се порадваме, без да се сражаваме с адвокати от целия свят.
Това беше добра история, може би дори отчасти вярна, помисли си Кърт, но Кенсингтън криеше нещо.
— Господин Кенсингтън — започна той.
— Уилям.
— Не исках да се стига до това, но не ми оставяте избор.