Той извади фотографиите, които доктор Амброзини му беше дала, и ги плъзна по бюрото.
— И какво трябва да е това?
— Това сте вие — каза Кърт. — Е, не сте излезли много добре, съгласен съм, но ясно личи, че сте вие. Дори сте със същото сако.
— Така е. И какво?
— Другите хора на снимката — започна Кърт, — нека кажем само, че не са от хората, с които бихте искали да ви снимат. И се съмнявам, че и те са поканени на вашето парти.
Кенсингтън се втренчи в снимката.
— Разпознавате ли някого от тях? — попита го Кърт.
— Този — каза Кенсингтън и посочи изчезналия доктор Хаген. — Той е нещо като търсач на съкровища, дребен колекционер. Лекар, ако си спомням правилно. Другите двама са негови колеги. Но не виждам какво общо има това…
— Той е лекар — прекъсна го Кърт. — Това е вярно. Освен това е заподозрян терорист, който е издирван във връзка с инцидент, случил се вчера на Лампедуза. Другите може също да са замесени.
Кенсингтън пребледня. Новинарските канали не спираха да излъчват репортажи за случая, наричаха го най-лошата промишлена катастрофа след Бопал.
— Не съм чул нищо за тероризъм — каза той. — Мислех, че е химически инцидент, причинен от товарен кораб наблизо.
— Това се казва на света — отговори Кърт. — Но случаят не е такъв.
Кенсингтън преглътна на сухо и си прочисти гърлото. Забарабани с пръсти и после започна да си играе с химикалка на бюрото, докато отвън забуча кран.
— Аз… наистина не знам какво очаквате да кажа — заекна той. — Дори не си спомням името на този човек.
— Хаген — помогна му Джо.
— Да, вярно… Хаген.
— Сигурно имате проблеми с паметта — намеси се Кърт. — Според хората, които са заснели тези снимки, сте се срещали с Хаген три пъти. Надявам се, че поне помните какво искаше от вас.
Кенсингтън въздъхна и се огледа, сякаш търсеше спасение.
— Той искаше покана за партито — рече накрая. — Казах му, че не мога да му услужа.
— И защо така?
— Както обясних, това е много частно парти. Запазено само за няколко десетки изключително богати покровители и приятели на музея. Доктор Хаген не би могъл да си позволи да седне на тази маса.
Кърт се облегна назад.
— Дори с двеста хиляди евро?
Това привлече вниманието на Кенсингтън, но той бързо се овладя.
— Дори с милион.
Кърт винаги бе смятал, че парите са за закупуване на артефактите, но може би имаха друго предназначение.
— В случай че ви е предложил парите като подкуп, трябва да разберете, че това не са хора, които плащат. Предпочитат да прикриват следите си. Може да ви покажат парите. Може дори да ви дадат предплата или да ви позволят да ги подържите. Но когато получат от вас каквото искат, ще се уверят, че няма да доживеете да ги похарчите.
Кенсингтън замълча възмутен, само седеше, сякаш обмисляше думите на Кърт.
— Но вие вече знаете това — добави Кърт. — Иначе нямаше да гледате през прозореца, сякаш ви преследва Онази с косата.
— Аз…
— Вие искате те да се върнат. И се страхувате от тях. Повярвайте ми, имате основателна причина за това.
— Не съм им дал нищо — каза Кенсингтън в своя защита. — Казах им да се махат. Но вие не разбирате, те…
Той замълча и се заигра с нещо друго на бюрото, преди да посегне надолу и да отвори едно чекмедже.
— Бавно — каза Кърт.
— Не вадя оръжие — отвърна Кенсингтън, като извади шишенце с хапчета против киселини, които бяха на привършване.
— Ние можем да ви защитим — каза Кърт. — Можем да ви предадем на сигурно място при властите, които ще ви опазят, но трябва първо да ни помогнете.
— Няма от какво да ме защитавате — каза той, докато дъвчеше хапчетата. — Това е нелепо. Двама колекционери са ме разпитвали за някакви артефакти и внезапно съм някакъв върховен злодей, така ли? Масов убиец?
— Никой не ви обвинява в нищо подобно — отговори Кърт. — Но са замесени тези мъже. И вие сте се забъркали с тях, неволно или по своя воля. И двата случая сте в опасност.
Кенсингтън разтри слепоочието си, докато виковете отвън отекваха из цялата сграда, а пневматичният чук отново се включи.
Кърт знаеше, че срещу него стои човек, измъчван от огромен смут. Той като че ли искаше с този масаж на слепоочието да прогони болката, шума и стреса.
— Уверявам ви — каза Кенсингтън, — не знам нищо за тези хора. Те просто искаха, също като вас, да научат за някои предмети от търга, предмети, които съм длъжен да пазя в пълна тайна. Но преди да си вадите някакви заключения, ще ви кажа следното: въпросните предмети са съвсем обикновени. В тях няма нищо изключително.