— Ще я ударим на връщане.
Без да вдига крак от газта, Кърт продължаваше да ускорява.
— Мисля, че ти казах да останеш при Кенсингтън.
— Останах — рече Джо.
— Имах предвид, докато дойде помощ.
— Другия път бъди по-конкретен.
Вече настигаха микробуса и набираха скорост, докато пътят се разширяваше и се спускаше към брега, където се извиваше по пристанището, покрай яхти за милиони и малки рибарски лодки. Някой в микробуса не изглеждаше доволен от това. Той стреля през задния прозорец и започна да обсипва с куршуми камиона, който ги следваше. Кърт инстинктивно се приведе, когато предното стъкло се пръсна. В същото време зави надясно, към една странична улица, която водеше към сушата и ги отдалечи от пристанището.
— Сега пък караме в погрешната посока — отбеляза Джо.
Кърт беше залепил педала за пода. Мина на по-ниска предавка, като поддържаше оборотите и скоростта.
— А сега се движим по-бързо в погрешната посока — добави Джо.
— Минаваме напряко — отвърна Кърт. — Тук брегът е като пръсти, щръкнали в залива. Докато те следват очертанията на тези пръсти, ние ще цепим през дланта.
— Или ще се изгубим — каза Джо. — Защото нямаме карта.
— Трябва само пристанището да остава вляво от нас.
— И да не надяваме, че те няма да обърнат.
Беше лесно да не изпускаш пристанището от поглед, тъй като всички фортове и важни сгради около него бяха озарени от светлини. От по-високото дори можеше да се види пътят долу.
— Там — посочи Джо.
Кърт също го видя. Малкият микробус продължаваше с пълна скорост, явно шофьорът не възнамеряваше да остава незабелязан.
Камионът излезе на надолнище и започна да ускорява. Тресеше и се клатеше, а товарът от натрошен бетон и метал отзад подскачаше и тракаше оглушително.
Завиха към кръстовището.
— Какво ще правиш сега? — попита Джо.
— Също като римляните, ще им направя таран.
Джо бързо се огледа за предпазни колани, но не откри.
— Дръж се!
Стигнаха до кръстовището, изстреляха се на крайбрежния път и пропуснаха. Бяха набрали толкова много скорост по надолнището, че изчисленията на Кърт се прецакаха. Сега те водеха.
— Сега сме пред микробуса, който уж преследваме — каза Джо.
— Ами направи нещо по въпроса.
Джо направи единственото разумно нещо, за което се сети. Дръпна лоста за хидравликата на каросерията и тя започна да се накланя. Тонове натрошен бетон, изкривен метал и други строителни отпадъци се заизсипваха от нея.
Отломките се затъркаляха към летящия с висока скорост микробус и се блъскаха в него като миниатюрна лавина. Решетката и радиаторът хлътнаха при първия сблъсък. Предното стъкло се пръсна от подскачащите парчета бетон с размерите на юмрук, микробусът излезе от пътя и се преобърна.
Кърт натисна спирачките и камионът спря със свистене на гуми. Той скочи от кабината и хукна към преобърнатия микробус. Джо го следваше, грабнал крика за оръжие.
Стигнаха до микробуса и видяха, че радиаторът вдига пара, а всички ламарини са сплескани и изкривени. Носеше се миризма на бензин.
Една бързо проверка им показа, че мъжът на седалката до шофьора е мъртъв. Явно някоя отломка бе минала през прозореца и го беше ударила в главата. Но вътре нямаше никой друг.
— Къде са другите? — попита Джо.
При преобръщането на коли телата често изхвърчаха навън, но Кърт не виждаше нищо такова. После, в далечината, забеляза две фигури да тичат по скалите към светлините на Сант Анджело.
— Дано си си взел бързоходките — каза той и хукна след тях. — Не сме приключили още.
18
Доктор Хаген тичаше презглава към форта в далечината, пришпорван от шока и страха. Нещата се бяха влошили неимоверно. Беше чул благодарение на бръмбара в кабинета как Кенсингтън едва не каза на хората от НАМПД какво търси той. Паникьоса се и настоя мъжете от „Озирис“ да убият куратора, преди да ги е разкрил, и беше почти сигурен, че са го направили. Но след това всичко се обърка: преследване, катастрофа, изгубиха оръжията си при преобръщането.
— Трябва ни помощ — изкрещя Хаген. — Обади се за помощ.
За щастие другият стрелец още имаше радио на колана си. Взе го и натисна бутона, без да спира да тича.
— Сянка, тук Нокът — каза той. — Трябва да ни измъкнете.
— Какво се случи, Нокът? — Гласът звучеше разтревожен.
— Кенсингтън се срещна с американците. Щеше да ни разкрие. Трябваше да го убием. Сега те ни преследват.
— Тогава ги убийте.
— Не можем. Те са въоръжени. — Това беше лъжа, но екипът по извеждането нямаше нужда да го знае. — Ранени сме. Един е мъртъв. Трябва да ни измъкнете.