— И не само че съм гледал всички епизоди на „Междузвездни войни“, ами съм голям фен на и Ерол Флин — предупреди той Хаген.
— Кой е Ерол Флин? — попита Хаген.
— Майтапиш се.
Хаген не отговори и Джо мина в нападение. Замахна към него и го принуди да отстъпи, после замахна с другия край на лоста настрани и надолу. Чу се гадно пращене от рамото на Хаген и докторът изпищя.
— Почти съм сигурен, че тази кост се наричаше хумерус, нали? Макар че едва ли го приемаш хумористично.
Хаген изсумтя.
— Това ми е ключицата, идиот. — Наклони се настрани като птиче със счупено крило.
— Добре, нека опитам отново — каза Джо и вдигна лоста за още един удар.
— Спри — извика докторът и хвърли меча на земята. — Предавам се. Просто спри да ме удряш.
Хаген падна на колене, притиснал ръка към счупената си кост и смръщен от болка, но когато Джо пристъпи към него, той опита още един номер. Извади спринцовка от джоба си и понечи да я забие в крака му. Джо я видя тъкмо навреме, удари ръката му и тя се заби в бедрото на Хаген.
Каквото и да имаше в нея, подейства почти мигновено. Хаген извъртя очи и падна настрани върху раненото си рамо, без изобщо да възрази.
— Чудесно, сега ще трябва да те нося — промърмори Джо.
Наведе се до него и потърси пулс. Слава богу, откри. Извади спринцовката и счупи иглата, преди да я прибере в джоба си. Реши, че няма да е излишно да проверят какво има в нея.
Докато Джо се чудеше какво да прави с припадналия доктор. Кърт предпазливо търсеше втория беглец. Предполагаше, че или са му свършили патроните, или е изгубил оръжието си, защото не беше стрелял повече, но това не означаваше, че няма да се натъкне на втора засада.
По някое време чу стъпки по чакъл от друго стълбище. Притисна се към стената и погледна зад ъгъла. Стълбището се извиваше в спирала нагоре, към следващото ниво на бойниците. Не беше много нагоре, но заради каменната стена не можеше да види повече от няколко стъпала.
Кърт застина неподвижно, слушаше. За няколко секунди не се чуваше нищо. После, внезапно, приглушено ехо от нечии бягащи стъпки по последните стъпала.
Кърт се втурна към стълбището и хукна нагоре. Трийсет извити в тясна спирала, изсечени за мъже от осемнайсети век, които бяха с по-къси крачки и по-дребни тела. Беше доста тесничко, но Кърт напредваше бързо и излезе горе точно когато мъжът тичаше по равната оръдейна рампа.
Беше се насочил към другия край, където редица древни оръдия бяха насочили дула към морето. Кърт тичаше след него, прескочи ниска стена и прекоси вътрешния двор под ъгъл. Вече го настигаше, когато мъжът започна да се катери по бойниците в другия край и скочи от два метра и половина на платформата долу.
Кърт стигна до стената, опря длан в нея, за да я прескочи, и също се спусна на следващото ниво. Сви крака, за да поеме удара, и се изправи, но убиецът вече беше на поне дванайсет метра от него и прескачаше следващата стена.
Кърт го последна и откри, че този скок е почти от три метра.
— Май преследвам тип, който е наполовина планинска коза.
Огледа разстоянието до наклонената рампа. Скочи, приземи се на камъните на рампата и продължи преследването.
Целта му беше далече напред, още тичаше към поредната стена. Тази беше в най-предната част на крепостта и стърчеше над залива. Досега се бяха изкачили до върха и после се бяха спуснали две нива по сватбената торта. Кърт предположи, че това е последният пласт. Вече се намираха по-ниско от крепостта и отвъд стената имаше само скали, вероятно на двайсетина метра под тях.
Мъжът явно осъзна това, наби спирачки, преди да стигне до стената и се обърна към Кърт. След леко колебание се затича отново, прескочи стената и се хвърли в пропастта. Това беше чисто и просто самоубийство.
Кърт стигна до ръба и погледна долу, очакваше да намери размазано тяло на скалите. Вместо това видя тесен правоъгълен прорез в камъка, подобен на канал. Мъжът, който беше скочил, не само не беше мъртъв, ами и плуваше като олимпийски шампион към чакаща моторница.
Нямаше какво да стори, освен да гледа с неохотно възхищение как плувецът се издърпва в лодката, тя потегля и изчезва в нощта.
— Какво стана? — чу се глас от едно ниво над него.
Кърт се обърна и видя, че Джо държи доктор Хаген за тила.
— Ами избяга — каза Кърт. — Трябва да му се признае — заслужи си го.
— Поне хванахме тоя — отвърна Джо.
В това време се чу остро изпукване, затворникът се стовари на колене и падна настрани. Кърт и Джо се хвърлиха да търсят прикритие, но не последваха повече изстрели.