— По-добре така — каза Реза. — Иначе въстаниците по-лесно ще стрелят по нас.
Това не беше отговорът, на който Пол се надяваше.
— Въстаници ли?
— Все още сме в състояние на гражданска война. Имаме милиции, които ту са с нас, ту против нас; чужди агенти, особено от Египет; мюсюлмански братства; дори хора от стария режим на Кадафи — всички се борят за власт. Сега Либия е много сложно място.
Внезапно на Пол му се прииска да бяха останали още един ден в Тунис и да бяха излетели направо за Щатите. Можеше да си седи на верандата, да си пуши лула и да слуша радио, вместо да рискува живота си тук.
— Не се тревожи — каза Реза. — Те ще са глупаци да хабят снаряди за такъв стар самолет. Обикновено просто пукат към нас с пушките си. А и още не са ни уцелили.
Реза посегна през Пол и почука по дървения ръб на корпуса. Като всичко останало в самолета, той беше буквално от друга ера, силно протрит от хората, които се бяха търкали в него, при влизането и излизането от кабината през последните петдесет години.
Контролните уреди бяха в същото състояние. Големи, тромави метални лостове с вдлъбнатини там, където мъже и жени ги бяха хващали през десетилетията. Щурвалът беше от старите — като половин волан, и дори имаше вдлъбнатина в средата. Този пред Гамей изглеждаше малко по-добре.
— Може би трябваше да пътуваме с кола — каза Пол.
— С камион е осем часа — отвърна Реза. — А по въздух само деветдесет минути. И тук е по-хладничко.
Деветдесет минути, помисли си Пол, като си погледна часовника. Слава богу. Това означаваше, че почти са пристигнали.
Все така с голяма скорост те минаха над скалисти възвишения, които стърчаха от пясъка като гръб на чудовище, появяващо се от океана. Продължиха на юг и описаха кръг около някакво сухо солено корито, преди да заходят за кацане към прашната писта, която се проточваше покрай нещо, което Пол сметна за нефтено поле, защото по него имаше сонди, кранове и няколко големи сгради.
Кацането беше относително гладко, само с един по-силничък трус, и после самолетът дълго забавя по пистата. Като повечето самолети от ранните дни на авиацията, и DC-3 влачеше опашката си. Имаше две големи колела под крилете и малко опашно колело отзад. Заради това кацането бе придружено от странното усещане, че се приземява равно, а после вдига нос със забавянето на скоростта. Всичко това беше много остаряло, но Пол бе доволен, че са пак на земята.
Още щом стъпи на пясъка, той се обърна да помогне на Гамей и ѝ предложи ръка. Тя я хвана и скочи.
— Това беше невероятно — каза тя. — Когато се приберем, ще се науча да летя. Джо може да ме научи.
— Звучи прекрасно — отвърна Пол, като усилено се опитваше да изглежда окуражително.
— Видя ли Берберския оазис? — попита тя.
— Не — отвърна Пол, но после попита: — Кога минахме над него?
— Ами точно преди да завием за кацането — каза Реза.
— Имаш предвид онази пресушена област?
Реза кимна.
— Само за седмица той се превърна от здравословен тропически рай в солено корито. Същото, което видяхме в Гафса, вече се случва из цяла Сахара.
— Не ми се струва възможно — каза Пол.
Реза вдигна ръка да се предпази от слънцето и рече:
— Да влезем вътре.
Поведе ги към главната сграда, като минаха покрай голяма редица помпи и серия тръби, които продължаваха в далечината и стигаха чак до Бенгази. След жегата на пустинята климатизираните помещения бяха приятно облекчение. Те се приближиха до група работници.
— Някаква промяна? — попита ги Реза. — Положителна, имам предвид.
Главният техник поклати глава.
— Стигнахме само до двайсет процента дебит — каза той мрачно. — Ще трябва да затворим още три помпи. Прегряват и вадят само тиня.
Докато слушаше разговора им, Пол се огледа. Стаята беше покрита с екрани и компютърни терминали. Няколко прозореца бяха затъмнени. Това му напомни за кула за контрол на въздушния трафик.
— Добре дошли в главния щаб на Великата създадена от човека река — каза Реза. — Най-големият иригационен проект в света. Оттук и още няколко други места извличаме вода от Нубийския варовиков водоносен хоризонт и я пренасяме на осемстотин километра през пустинята до градовете Бенгази, Триполи и Тобрук.
Реза почука по един екран и той започна да върти снимки на огромни работещи помпи, водата течеше силно от гигантски тъмни тръби.
— Колко вода вадите? — попита Гамей.
— Досега седем милиона кубични метра на ден — каза той. — Това е почти два милиарда галона за вас, американците.
Пол се взираше в таблата; видя индикатори в жълто, оранжево и червено. Нищо не светеше в зелено.