— Не е нужно — отвърна Кърт. — Мисля, че всички знаем с кого си имаме работа.
— Може би трябва да се обадим на бреговата охрана или на малтийските военни — предложи тя. Те могат да изпратят няколко катера. И да ги обградим.
— Тази идея не е лоша — каза Кърт, — само че ние не искаме тези нещастни водолази да бъдат убити. Онези типове не си поплюват. Вече ги видяхме как застреляха един от своите, за да не издаде някаква информация. Убиха Хаген и Кенсингтън, и половината охранители на музея. Ако се обадим на военните, онези ще убият водолазите и ще се разкарат оттук. Дори ако бъдат обградени, или ще започне престрелка, или ще се взривят. И тогава се връщаме в начална позиция и още десетина мъртви на сметката.
Рената кимна, въздъхна и отметна една черна къдрица от лицето си.
— Сигурно си прав. Но иначе не можем да ги заловим.
— Може пък да използваме елемента на изненадата — каза Кърт.
— Кофти ми е да го призная, но си оставих шапката-невидимка във Вашингтон — каза Джо.
— Не предлагам да ги приближим на повърхността — каза Кърт.
— Значи ще се бием на дълбоко — каза Джо.
— Изненадата ще е на наша страна. И може да се сдобием със съюзници?
— Откъде?
— Ами ако онези типове имаха водолази, нямаше да държат на прицел мъжете на палубата. Ако водолазите от „Дьо Кампион“ работят долу, за да не бъдат застреляни приятелите им горе, вероятно ще бъдат готови да сътрудничат, ако им се отвори възможност.
— Тогава да вървим да се сприятеляваме и да вдигаме метеж — каза Джо.
— Класическа контра партизанска война — каза Кърт.
Двайсет минути по-късно двамата вече се спускаха с водолазните костюми и подводния робот, наречена „Костенурката“. Бяха все още на пет километра от мястото на потъналия кораб, вероятно достатъчно далеч, за да не събудят подозрение у въоръжените типове. За по-сигурно капитан Рейнолдс обърна „Морски дракон“ на другата страна. Ако ги наблюдаваха с радар или бинокъл, щеше да изглежда, че просто си минават безобидно на юг.
Когато платформата стигна до водата, Кърт, Джо и Костенурката се плъзнаха от нея. Нагласиха плаваемостта си и изчезнаха под повърхността, като потъваха бавно, хванали рамката на Костенурката, и после се издърпаха зад издутия ѝ хидродинамичен нос. На дълбочина петнайсет метра Кърт вдигна палец и витлата на Костенурката се завъртяха.
Костенурката обикновено се пилотираше от кораба-майка на повърхността, но тъй като беше предназначена да работи съвместно с водолазите на дъното, уредите можеха да се свържат с водолазните костюми на Кърт и Джо. В този случай свързаният беше Джо и той я управляваше.
— Свали ни надолу — каза Кърт. — Нека увиснем над дъното.
— Разбрано.
Водата източно от Малта беше относително плитка, тъй като район, наречен Малтийско плато, се простираше на изток и на север, към Сицилия. „Софи Селин“ беше на дълбочина трийсет метра. Беше достатъчно дълбоко, за да е трудно, и достатъчно плитко за работа на обикновени водолази, но с минимален приток на светлина от повърхността.
— Дъното наближава — каза Джо.
Джо беше свързан не само с уредите за управление, но и с телеметрията на Костенурката. Можеше да види дълбочината ѝ, посоката и скоростта на дисплея в шлема си.
Морското дъно скоро се появи, озарено от предните светлини на Костенурката. Джо я изравни, настрои курса и ѝ натисна ускорителя.
— Ще изключа светлините — каза той. — Не искам да видят приближаването ни.
Светлините изгаснаха и пътуването продължи в мрачен тунел, докато очите им свикнат.
— По-светло е, отколкото очаквах — каза Джо.
— Морето е спокойно — отвърна Кърт. — Това помага. Не се е вдигнала много тиня тук долу.
— Нагласих видимостта на петнайсет метра.
— Погрижи се да спрем поне на трийсет метра от кораба.
Костенурката беше бърза и подпомагани от течението, те се движеха почти със седем възела, но все пак им отне почти двайсет минути да се приближат до мястото на кораба — смътно сияние в далечината.
— Има поне три или четири светлини на водолази — каза Джо.
След малко Кърт видя, че се появяват пета и шеста, когато водолазите заобиколиха едно възвишение от наноси.
Напред светлините станаха размазани, сякаш скрити от завихрена мътилка. Кърт вече усещаше странния пулсират шум на подводното изпомпване.
— Доближи ни още малко и ме откачи — каза Кърт. — Ще открия най-близкия водолаз и ще питам дали му трябва помощ.
Кърт отвори панел на ръката на костюма си. Непромокаемият дисплей щеше да предава всичко, което казваше, под формата на напечатани думи, за да може да комуникира с другите водолази.