— Бенгази — успя да каже Реза. — Трябва да стигнем до Бенгази.
Пол кимна. Деветдесет минути. Внезапно те му се сториха като ужасно много време.
— Дръж се — прошепна Гамей. — Моля те, дръж се.
37
Остров Гозо, Малта
На дъното на плиткия залив Джо споделяше кислорода със заложниците, успокояваше ги и ги поддържаше живи, докато Кърт и Рената намерят начин да ги извадят от водата.
Качването им на лодката беше доста тромав процес, рязането на веригите — по-деликатен, но скоро те вече бяха свободни. Дотогава беше станал очевиден друг проблем.
— Като че ли потъваме — каза Джо.
Лодката беше поела доста куршуми и най-тежките вреди бяха нанесени при удара в моста.
— Цялото предно отделение е наводнено — каза Рената.
— Хубаво, че не сме далече от брега — отвърна Кърт.
Насочи се към брега и даде газ. Осакатената лодка се залюшка през лагуната и след малко стигна до пясъка. Те слязоха, нагазиха в плитката вода и изминаха последните няколко метра до сухия пясък.
— Да тръгнем към пътя — каза Кърт. — Може да спрем някого на стоп.
Поеха през плажа, като проверяваха повалените си противници по пътя.
— Всички са мъртви — каза Рената. — Включително и онзи, когото прострелях в краката.
— Тези хора разбират много превратно израза: „Да не оставяме другари на бойното поле“ — каза Джо.
Кърт се вгледа по-внимателно в мъжа, когото Рената беше простреляла в краката. Бяла пяна беше избила по устата му.
— Цианид. Имаме си работа с фанатици. Заповядано им е да не се оставят да бъдат пленени.
— Не е ли по-лесно да издадеш такава заповед, отколкото да я следваш? — попита госпожа Дьо Кампион.
— За обикновените хора — отвърна Кърт. — Но кой знае с каква организация си имаме работа.
— Терористи — предположи господин Дьо Кампион.
— Определено ги бива в терора — обади се Рената. — Но мисля, че целта и ме по-скоро да всяват страх.
Кърт претърси тялото. Не откри никакви документи, нито религиозни предмети, бижута или татуировки, никакви знаци, с които понякога фанатичните групировки бележеха хората си. Всъщност абсолютно нищо не показваше кои са тези мъже и за кого работят.
— Обади се на малтийското правителство — каза той на Рената. — Виж дали ще ни осигурят някаква подкрепа от военните и агенциите за сигурност тук. Поговорката казва: „Мъртвите не говорят“, но от опит знам, че това невинаги е така. Оръжията им, дрехите им, отпечатъците: понякога могат да бъдат проследени. Тези хора не са се появили от нищото, трябва да имат минало. И като знам как се бият, не вярвам да са били отлични ученици или да са пели в хора.
Тя кимна.
— Може да измъкнем нещо от двамата, които пленихме близо до „Софи Селин“.
— Ако вече не са се отровили — каза Кърт.
После започнаха дългото изкачване по пътеката до плажа, покрай изоставените курортни сгради, и стигнаха до шосето на върха на хълма.
След няколко часа, изкъпани и с чисти дрехи, те седяха в бароковата дневна в имението на Дьо Кампион, а навън се здрачаваше. Меки дивани и кресла изпълваха долното ниво. Картини, статуи и безброй книги покриваха стените. Над тях се издигаше балконът на горното ниво. В центъра на стената пращящ огън гореше в огромна каменна камина.
В коридора и библиотеката цареше хаос, нападателите бяха събаряли книги и трошили лампи, за да сплашат двамата Дьо Кампион.
Никол Дьо Кампион се опитваше да разтреби, но съпругът ѝ я спря.
— Остави, скъпа. Полицията и застрахователите трябва да ги видят, преди да разчистим.
— Разбира се — каза тя. — Просто не мога да търпя такъв хаос. — Седна и се вгледа в Кърт, Джо и Рената. — Най-искрените ми благодарности за нашето спасение.
— И моите — каза съпругът ѝ.
— Някак си мисля, че ние сме ви задължени — отвърна Кърт. — Може би нашата поява тук ви постави в опасност.
— Не — каза Етиен, докато взимаше кристална гарафа от сребърен поднос. — Тези мъже дойдоха два дни преди вас. Коняк?
Кърт отказа.
Джо обаче рече:
— Ще ми сгрее костите.
Етиен наля златистата течност в чаша с форма на лале. Джо му благодари, отпи, вкуси го и се наслади на аромата не по-малко.
— Невероятно.
— Би трябвало — каза Кърт, който погледна към гарафата и после към непретенциозния си приятел. — Ако не греша, това е „Деламейн льо Воаяж“. Осем хиляди долара бутилката.
Джо се изчерви от смущение, но Етиен веднага каза:
— Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който ми спаси живота.
— Точно така — обади се Никол.
Точно така наистина. Кърт се гордееше с приятеля си, който даваше толкова много от себе си и получаваше така малко признание.
Етиен върна кристалната гарафа „Бакара“ на подноса и седна, като отпи от чашата си и се загледа в огъня.
— Може би ще съсипя момента — каза Кърт, — но какво точно искаха тези мъже от вас? Какво има в тези египетски артефакти, че хората са готови да убиват за тях?
Двамата Дьо Кампион се спогледаха.
— Те преровиха кабинета ми — каза Етиен. — Разсипаха библиотеката.
Кърт имаше чувството, че не им се говори за това.
— Простете ми, но това не е отговор — рече той. — Няма да изтъкна, че сте ни задължени, но ще се обърна към човещината ви. Хиляди човешки животи висят на косъм. Може би зависят от това, което знаете. Така че трябва да сте честни.
Етиен изглеждаше засегнат. Стоеше неподвижно като камък. Никол шаваше неспокойно и си играеше с подгъва на роклята си.
Кърт стана и тръгна към камината, даваше им време да обмислят какво да кажат. Над огъня имаше голяма картина. На нея бяха изобразени английски кораби, които обстрелваха френска армада, пуснала котва в залив.
Кърт се вгледа мълчаливо в картината. Като се имаше предвид историята и настоящата ситуация, бързо осъзна какво гледа: Битката за Нил.