— Кога е станало това? — попита Кърт.
Рената се замисли, опитваше се да си спомни странния Наполеонов календар на Републиката, който бе заменил григорианския за десетте години на управлението му.
— Двайсет и девети термидор на девета година от Републиката е…
Етиен я изпревари:
— Седемнайсети август, хиляда осемстотин и пета година.
— Това е цяло десетилетие преди основополагащия труд по Розетския камък — каза Кърт.
— Невероятно — добави Джо. — И с това искам да кажа, че някои хора мога да го сметнат за не особено вероятно.
— Ако все още разполагахме с дневника на Емил, можехме да го докажем — рече Етиен. — Вътре имаше рисунки на йероглифи и предположения за превод. Дори нещо като малък речник. Никога не съм се замислял за несъответствието във времето.
Кърт реши, че все пак е възможно. Историята постоянно се пренаписваше. Преди време беше закон Божи, че Колумб е открил двете Америки. Сега дори учениците учеха, че викингите, а вероятно и други, са го изпреварили.
— И как така никога не е получил признание за това? — попита Рената.
— Изглежда Вилньов е настоявал да остане в тайна — каза Кърт. — Ако е било свързано с откриването на някакво оръжие, не са искали истината да се разчуе.
— Особено като се вземе предвид, че британците тогава са контролирали Египет и вече са имали подозрения относно приятелството на Емил с френския адмирал — добави Етиен. — Всъщност… — Започна да прелиства писмата. — Някъде тук е.
— Кое?
— Това… — каза той и извади друг запазен лист. — С това британците са отказали на Емил едно пътуване. В началото на 1805 година той е поискал разрешение да се върне в Египет и да поднови проучванията си. Губернаторът на Малта го одобрил, но било отхвърлено от британското адмиралтейство и той не бил допуснат в Египет.
Кърт погледна писмото, беше написано на официална бланка.
— „Не можем да гарантираме сигурността ви във вътрешността на Египет по това време“ — прочете той. — Къде е искал да отиде?
— Не знам — каза Етиен.
Рената въздъхна.
— Жалко, можеше да е от полза.
— А опитвал ли е отново? — попита Кърт.
— Не. За жалост не е имал такава възможност. И двамата с Вилньов умират скоро след това.
— И двамата? — попита с подозрение Джо. — Как?
— Емил от естествена смърт — каза Етиен. — Станало е тук, в Малта. Починал е в съня си. Смята се, че е имал сърдечно заболяване. Контраадмирал Вилньов умира във Франция месец по-късно, макар че неговата смърт не е била така мирна. Бил е промушен в гърдите седем пъти. Обявили са го за самоубийство.
— Самоубийство? Със седем рани в гърдите? — попита Рената. — Чувала съм за съмнителни разследвания и преди, но това е нелепо.
— Да, изключително невероятно — съгласи се Етиен. — Дори по онова време е станало обект на подигравки в пресата. Особено в Англия.
— Вилньов нямаше ли да се среща с Наполеон през пролетта? — попита Кърт.
Етиен кимна.
— Да, и повечето историци мислят, че Наполеон има нещо общо със смъртта му. Или защото не е вярвал на Вилньов, или защото просто не е можел да му прости заради провалите му.
Според Кърт и двата мотива бяха основателни. Но най-голямата му грижа беше преводът на египетските йероглифи.
— Ако Вилньов вече е разполагал с преводите, какво се е случило с тях след смъртта му? Знаете ли какво е станало с имуществото му?
Етиен сви рамене.
— Не съм сигурен. Опасявам се, че не съществува Музей на опозорените адмирали от френския флот. А Вилньов накрая е бил буквално разорен. Живеел е в пансион в Рен. Вероятно хазяинът му е присвоил вещите му.
— Може би Вилньов е дал на Наполеон превода и след това е бил убит — предположи Рената.