— Някой изключва захранването — каза Джо.
— Ако го бяха направили преди пет минути, щяха да ни спестят доста стрес — каза Кърт.
Виенето на генераторите се забави и накрая спря. Зелените светлини над всеки корпус се смениха с кехлибарени, а после с червени. Мъжете долу продължиха към място близо до отсрещната стена, където спряха пред компютърен панел.
— Видяхте как генерираме електричество — каза един от мъжете, гласът му се понесе из тихата зала и стигна до Джо, Кърт и Рената. — Сега разбирате защо нямате друг избор, освен да изпълните исканията ни.
— Това е нелепо — каза един от арабите. — Дойдохме тук, за да говорим с Шакир. — Английският му бе със силен акцент. По киманията и жестовете на другите двама беше очевидно, че говори и от тяхно име.
— Ще говорите — каза мъжът с костюма. — Той няма търпение да преговаря с вас. — Този звучеше като европеец, италианец или дори испанец.
— Да преговаря? — попита арабинът. — Беше ни обещана помощ. Какви номера въртите, Пиола?
Кърт забеляза реакцията на Рената при произнасянето на името.
— Никакви номера — отвърна Пиола. — Но е важно да разберете какво е положението ви, преди да преминете към сделката. За да не направите глупава грешка.
До тях един от униформените написа нещо на клавиатура. Когато приключи, панел от стената се плъзна нагоре като гаражна врата. Зад него имаше тъмен тунел. Единственото, което Кърт забеляза в него, бяха металните релси, които блещукаха с мътно сияние, и извитата стена на огромна тръба. Бяла вагонетка с тъп нос чакаше на релсите. Тя му напомни за автоматичните колички на „Скай Трейн“, които бяха станали нещо обичайно на много летища.
— Ако съдим по геометрията, бих казал, че това е същата тръба, която се опита да ни събори от стълбата — каза Джо.
Рената се огледа.
— Не съм хидроинженер, но има ли логика да съществува тунел, който е на деветдесет градуса от течението на реката?
— Не — отвърна Джо, — а аз съм инженер. Онази вода трябва да идва отнякъде другаде.
Долу започна нов спор. Този път говореха по-тихо и твърде бързо, за да ги разберат.
— Вероятно спорят дали да се качат в количката — предположи Джо. — Само за протокола ще кажа, че аз не бих.
— За нещастие — каза Кърт — ние точно това ще трябва да направим. — Разкопча своята непромокаема торбичка и извади деветмилиметрова берета и започна да слиза по стълбите. — Да вървим.
46
В охранителния център на водноелектрическата централа „Озирис“ засякоха нефункциониращата камера. Един охранител на пост опита да я рестартира, като мина през всичко — от промяна в контраста и яркостта, а после я включи и изключи няколко пъти. Когато усилията му се провалиха, той извика началника си.
— Какво мислиш?
— Като че ли сензорът е изгорял — каза началникът му. — Все още се вижда нещо по периферията, но всичко друго е размазано. Можеш ли да го смениш?
— Стига да имаме нов сензор — каза техникът. Отиде до шкафа с резервни части и зарови из кутиите, натрупани на лавицата. Откри каквото търсеше. — Тук има един.
— Колко време ще отнеме.
— Не повече от двайсет минути.
— Тогава го направи — каза началникът му, като се настани пред компютърния екран. — Аз ще чакам тук. Обади се, когато си готов да я тестваме.
Техникът взе инструментите си и тъкмо щеше да излезе, когато камерата заработи.
— Това е странно — каза началникът му. Пуснах диагностичните проверки. Вече всичко изглеждаше наред. Но дали задълго?
— Най-добре все пак го смени — каза той. — Ако е от сензора, ще се изключи отново всеки момент.
Техникът кимна и излезе. Началникът погледна часовника на стената. Имаше малко повече от час, преди да застъпи третата смяна.
На километър и половина от съоръжението на „Озирис“ Едо вече опаковаше. Сгъна триножника и го прибра, сложи капачките върху лазера и на обектива и пъхна всичко в кутия. Постави я на предната седалка, за да може да я хвърли през борда, ако някой го спре.
Блъсна лодката, избута я пак в реката и се качи на борда. Включи двигателя и натисна дросела на четвърт мощност. Нямаше нужда да привлича внимание към себе си, нямаше причина и да бърза.
Планът бе да чака на километър и половина от електроцентралата, надолу по течението. Щеше да е близо до западния бряг, да чака на котва с всички включени светлини. Ако тримата успееха да излязат невредими, щяха да се понесат по реката, да го забележат лесно и да доплуват до кърмата.
Планът беше прост. А простите планове са най-добри. При тях няма какво толкова да се обърка. Но — една предпазлива част от съзнанието му не го оставяше на мира, все пак нещо можеше да се обърка.