Докато тази мисъл минаваше през главата му, той внезапно се разбуди. Малка искра адреналин го удари изневиделица.
Винаги едно и също.
Тогава му просветна, че образите не би трябвало да са едни и същи. Трябваше да се появи техникът, поне на три от камерите, докато върви по пътеката до канала, за да смени изгорелия сензор.
Грабна радиото и натисна бутона.
— Кац, тук е базата. Къде си?
След малко закъснение Кац отговори:
— На пътеката, сменям сензора.
— По кой път стигна дотам? — попита началникът.
— Как така?
— Просто ми кажи!
— По главния коридор към източното стълбище — каза Кац. — По кой друг път?
Така и не се бе появил на екрана.
— Върни се на стълбището — каза началникът. — Бързо.
— Защо?
— Просто го направи.
Началникът започна да барабани с пръсти. Внезапно се разбуди напълно, тялото му пулсираше от адреналин.
— Добре, на стълбището съм — извика техникът. — Какво има?
Началникът превключва екраните, докато не стигна до тази със стълбището. Дисплеят автоматично се раздели на четири, по една камера за всеки квадрант. Нищо не се бе променило.
— На кое ниво си?
— На третия етаж. Стоя точно тук. Не ме ли виждаш?
Не, не го виждаше. Веднага разбра, че нещо съвсем не е наред, нещо повече от обикновен дефект.
— Не, не те виждам — каза той. — Камерата повредена ли е?
— Не — отвърна Кац. — Изглежда в добро състояние.
Началникът събра две и две. Камера на хидроканала дава дефект. Картината от вътрешните камери е застинала. Имаха пробив в сигурността. Имаха нарушител.
Той натисна бутона на тихата аларма, която щеше да извести охраната, и включи радиото на всички канали.
— Цялата сграда да бъде заключена и претърсена — каза той. — До сантиметър. Вероятен нарушител, или нарушители, не можем да разчитаме на камерите и автоматичните системи. Трябва да претърсвате всеки участък лично.
Далеч от охранителния център на водноелектрическата централа нарушителите бяха открили двуместното атеве с рамката и изненадаха пазачите в черно, които седяха в него. Справиха се с тях с лекота и после ги завлякоха надолу по тунела, където откриха лабораторията.
Една стъклена врата с гумени уплътнения беше отключена. Кърт я бутна. Джо и Рената бяха точно зад него. Двамата работници с лабораторни престилки вдигнаха изненадано поглед.
— Не мърдайте — каза Джо с оръжие в ръка.
Мъжът застина, но жената се хвърли към бутон на аларма или интерком. Рената я пресрещна и я повали в безсъзнание.
— Изумително е колко често хората мърдат, след като им кажеш да не мърдат — каза Джо.
Кърт се обърна към Рената.
— Напомни ми да те взема с мен при следващото ми сбиване в бар.
Срещу тях мъжът стоеше с вдигнати ръце и прилагаше на практика политиката за ненамеса.
— Предполагам, че си учен — каза Кърт.
— Биолог — отвърна мъжът.
— Американец? Как се казваш?
— Брад Голнър.
— Работиш за „Озирис“ — каза Кърт. — Във фармацевтичното им подразделение.
— Наеха ме да работя в лабораторията в Кайро. Имат лаборатория и в Александрия. Зия работи с мен. — Той посочи припадналата жена.
— Но специалните проекти се провеждат тук, нали? — каза Кърт.
— Нямаме избор. Правим каквото ни кажат.
— Те и нацистите били така — рече Кърт. — Предполагам, знаете защо сме тук и какво търсим.
Голнър кимна бавно.
— Разбира се. Ще ви покажа каквото искате.
Биологът го поведе през лабораторията, която изглеждаше съвсем не на място в древния комплекс от тунели. Беше ярко осветена и пълна с модерно оборудване, включително центрофуги, инкубатори и микроскопи. Подът, стените и таванът бяха покрити с лъскава антисептична пластмаса, която улесняваше стерилизацията в случай на инцидент. По-навътре стигнаха до стъклена херметизирана преграда, която отделяше малка част от стаята от главната лаборатория.
Голнър отиде до шлюза и вдигна ръце към клавиатурата.
— Внимателно — каза Кърт, като се приближи зад него и заби пистолета в гърба му. — Освен ако не можеш да живееш без черен дроб.
Биологът вдигна ръце отново.
— Не искам да умра.
— Това те прави първият не-фанатик, когото срещаме на това си пътуване.