— Трябва!
— Това е прахосване на човешка сила — избълва Хасан. — Знаеш не по-зле от мен колко дълги са тези тунели. Както каза на Пиола, има буквално хиляди тунели и зали, стотици километри проходи, много от които още не са картите ни.
— Ще изпратим двеста души да ги търсят — каза Шакир.
— Всяка група ще е сама — изтъкна Хасан. — Радиостанциите не работят тук. Няма как да се свържат с другите или с нас. Няма как да ги координираме или да следим напредъка им.
— Да не предлагаш просто да оставим нарушителите да си тръгнат? — изрева Шакир.
— Да — отвърна Хасан.
Макар и в гнева си, Шакир усещаше, че Хасан е намислил нещо.
— Казвай?
— Има само пет изхода от тази мина — каза той. — Два, от които са скрити под помпените станции, които се управляват от нашите хора. Другите три могат да бъдат наблюдавани лесно. Вместо да ги преследваме из лабиринта, трябва да сложим добре въоръжени групи на всеки изход и да ги чакаме да се появят. Един от хеликоптерите с гранатомети ще кръжи във въздуха. Нека са два или три, ако искаш.
Когато чу нещо като разумен план, Шакир отпусна малко хватката си.
— А ако се окаже, че има и още изходи? Още неоткрити портали?
Хасан поклати глава.
— Цяла година картографирам това място. Шансовете да открият път за бягство, който не съм открил аз, са малки. По-вероятно ще се изгубят и ще умрат, преди да намерят път навън. Ако случайно открият шахта, която води към повърхността и за която ние не знаем, ще се озоват в Бялата пустиня, където ще са лесни мишени за нашите разузнавателни отряди. А ако излязат през някой от известните изходи, хората ни ще ги чакат там.
— Не — поправи го Шакир. — Искам ги мъртви. И искам да видя надупчените им с куршуми тела.
— Ще дам заповеди — каза Хасан и изпъна куртката си.
— Добре, но те предупреждавам, Хасан, не ме проваляй отново. Няма да ти харесат последствията.
53
Рената продължи да кара като състезател, докато тунелът не започна да се стеснява и по земята се появиха отломки. Тя забави и се опита да мине през тях, но пролуката между отломките и тавана беше твърде малка за атевето.
Тя се обърна и включи на задна скорост.
— По-леко — каза Кърт, като видя, че тя пак настъпва педала. — Мисля, че ги изгубихме.
Бърз поглед назад потвърди думите му. Не се приближаваха светлини. Рената изключи двигателя и мракът и тишината се спуснаха.
— То и ние се изгубихме — каза тя унило. — Никога няма да се измъкнем оттук. Дори не знам къде се намираме, по отношение на мястото, от което тръгнахме.
— Не се изгубихме — каза Кърт ведро. — Просто сме затруднени относно местоположението и посоката за момента.
Рената го погледна и избухна в смях.
— Затруднени, значи? — попита Джо.
— Ами хубава дума, какво? — рече Кърт.
Рената освободи спирачката и позволи на атевето да се плъзне назад по склона към по-равен участък от тунела.
Джо слезе.
— Ще ида да видя какво има зад онази купчина камъни.
След като паркираха атевето в обратната посока, Кърт слезе и мина отпред.
— Справи се фантастично. Къде се научи да караш така?
— Баща ми ме научи — отвърна Рената. — Трябва да видиш някои от планинските шосета, по които карах, преди да взема книжка.
Той се усмихна.
— Може да ми ги покажеш, когато приключим с всичко това.
Джо вече беше стигнал до върха на каменната купчина. Лежеше по корем и осветяваше с фенерчето си залата зад нея.
— Охо, това е интересно — каза той.
— Откри ли изход, или не? — попита Кърт.
— Мисля, че открих автопарк — отвърна Джо.
Кърт сбърчи чело.
— За какво говориш?
— Елате, трябва да го видите лично.
Кърт и Рената тръгнаха към купчината и клекнаха до него. Сега и тримата осветяваха огромно помещение, пълно със странни на вид автомобили. Машините бяха дълги, с ниски предни капаци, без покриви и с огромни колела и гуми, които бяха високи почти колкото самите коли. Встрани бяха закачени туби и инструменти, а между предната и задната седалка бяха монтирани картечници.
— Какво е това — попита Рената. — Хъмвита?
Малко приличаха.
— По-скоро предците на хъмвитата — каза Джо. — Тези неща изглеждат като останки от Втората световна война.
Кърт се задейства пръв. Шмугна се в пролуката и се спусна по каменната купчина от другата страна.
— Хайде да огледаме.
Пространството беше голямо колкото малък самолетен хангар. Седем странни машини бяха паркирани вътре. На места стените бяха подсилени с бетон. Тук-там из залата имаше стоманени пилони с плоски панели отдолу и отгоре, които поддържаха тавана.