В дизайна на тези машини имаше нещо агресивно. Скосените капаци и огромните гуми показваха, че са предназначени за офроуд условия и пътуване по мек пясък. Но изглеждаха и бързи. На задницата на всяка от тях имаше решетки и отвори, за да може въздухът да охлажда монтираните отзад двигатели.
Кърт коленичи до една от машините и изтри прахта. Беше боядисана в кафеникаво, стандартното пустинно кафяво. След малко се показаха цифри и флагче. Зелено, бяло и червено, със сребърен орел в центъра. Това беше италианският трикольор. Сребърният орел го превръщаше в бойно знаме.
— Италиански са — каза Кърт.
— Така ли? — изненада се Рената.
Още един флаг привлече погледа му. Той беше на черно поле със странен дизайн в центъра — сноп пръчки с брадва, закачена за тях. А над брадвата имаше лъвска глава.
Рената клекна до него и освети и със своето фенерче.
— Това е знамето на фашистите — каза тя. — Тези коли са били на Мусолини.
— Лично? — попита Кърт.
— Не. Искам да кажа, че са били част от италианска военна част и както Джо каза, наистина са от Втората световна война.
— Saharianas — извика Джо от другата страна на колата.
— Наздраве! — каза Кърт.
— Не се шегувам — рече Джо. — Така са наричали тези коли. Били са за далечно разузнаване. Използвани са из цяла Северна Африка. От Тобрук до Ел Аламейн и навсякъде между тях.
— Какво са правили толкова далече на изток? Италианската армия не е приближавала Кайро.
— Може би тези коли са част от предварителен отряд — каза Джо. — Затова са проектирани: за разузнаване.
Огледаха залата за други следи, намираха резервни части, празни туби от бензин, оръжия и инструменти.
— Елате тук — каза Рената.
Кърт и Джо я откриха в ъгъл зад две от колите. Тяло, облечено с италианска униформа от онова време, лежеше пред нея на прашна войнишка постелка.
Изсъхнало от пустинната среда, лицето беше невероятно изпито, а ръката още бе покрита с вкоравена кожа и лежеше върху дръжката на пистолет. Малка купчина пепел и недогоряла хартия се виждаха до тялото.
Кърт разрови хартията и откри едно парченце, което още се четеше. Беше на италиански и той го подаде на Рената.
— Заповеди — каза тя. — Като че ли ги е унищожавал.
— Можеш ли да разчетеш нещо?
— Смут и хаос — каза тя, като освети избелялата хартия. — „Да създадат хаос, преди да…“ Само това мога да разчета.
— Заповеди за разузнавачи.
Рената върна изгорелите хартии на Кърт и взе малка книжка, която лежеше до купчината пепел. Отвори я. Личен дневник. Повечето страници бях откъснати. Останалото бе празно, освен една прощална бележка до някоя си Ана-Мари.
— „Водата почти свърши. Тук сме вече от три седмици. Нямаме никакви вести, но трябва да предположим, че англичаните са отблъснали Ромел. Някои от момчетата искаха да излязат и да се бият, но аз ги изпратих у дома. Защо да умират напразно? Войниците поне могат да се предадат. Ако ни заловят, нас ще ни застрелят като шпиони“.
— Чудно защо са очаквали да ги разстрелят — каза Джо. — На мен ми изглеждат обикновени военни.
— Може би защото са били далеч зад тила на врага — каза Кърт.
— Тогава как ги е изпратил у дома? И защо са оставили тук колите?
Рената прелисти другите страници. Не откри никакъв отговор на това.
— Не пише нищо повече?
— Почеркът му е почти нечетлив — каза тя. — „Спитфайърите преминават почти всекидневно… Засега не са ме открили, но не мога да се надявам да избягам, без да ме забележат. Взривих тунела. Англичаните няма да се доберат до нашите коне. Жалко. Можехме да обърнем нещата. Трябваше да вземем по-малко гориво и повече вода. Гърлото ми вече се затваря. Носът и устата ми кървят. Бих сложил край на тази агония с куршум, но това е смъртен грях. Само да можех да заспя и да не се събудя. Но всеки път, когато затворя очи, сънувам студена вода. Събуждам се по-жаден от всякога. Ще умра тук. Ще умра от жажда“.
Тя затвори дневника.
— Това е последният запис.
Кърт пое дълбоко дъх. Мистерията зад тази скрита база и старите машини трябваше да почака. Сега си имаха свои проблеми и всъщност писмото на войника ги изрече вместо тях.
— Добрата новина е — обяви Кърт, — че трябва да има изход наблизо, щом са вкарали тук машините. Лошата е, че нашият приятел явно го е затворил, за да попречи на англичаните да ги намерят.
— Ако открием изхода, може би ще успеем да си изровим път през него — каза Рената.
— Вероятно, но някак ми се струва, че не е най-добрата идея.