И двамата го погледнаха все едно бе полудял.
Кърт кимна към тялото на италианския войник.
— Той се е тревожил от спитфайърите. Ние също имаме нещо подобно, от което да се страхуваме. Ако забелязвате, преследвачите ни като че ли се отказаха. Мога да се сетя само за две причини за това. Или няма път навън, или има изход, и хората на Шакир ни чакат до него, както вълк се облизва до заешка дупка.
Джо предложи решение:
— Има много оръжия, муниции и експлозиви. Ако успеем да подкараме някоя от машините и използваме експлозивите, за да си отваряме път, може да успеем да минем през блокадата. Те ще очакват да се появим с двуместно атеве, а не с бронирана бойна машина.
— Чудесна изненада ще им устроим — каза Кърт. — Но вече ги ранихме доста тежко. Те знаят, че имаме Черната мъгла. И това означава, че ще хвърлят всичко налично срещу нас. Нямат друг избор. Твоят приятел Едо каза, че имат частна армия. Това може да означава танкове, хеликоптери, самолети — кой знае? Дори с някоя от бронираните коли пак нямаме шанс.
Джо кимна мрачно.
— Освен това си мисля и за ситуацията в Либия каза Кърт. — Цели градове са жадни. Стотици хиляди са без вода. Много от тях ще страдат и ще умрат точно като този войник.
— Не че има добра смърт — каза Рената, — но да умреш от липсата на вода е мъчително. Органите изключват, зрението помръква, но тялото се опитва да се държи.
Кърт кимна.
— Ако се върнем по пътя, по който дойдохме, и вземем експлозиви, може би ще успеем да взривим тръбата и да спрем помпите.
На Джо това като че ли му хареса. Но пък той би последвал Кърт навсякъде.
— Те няма да го очакват, със сигурност.
— Ами нали трябваше да отнесем пробите в лаборатория? — попита Рената.
— Брад Голнър каза нещо за друга лаборатория. Така че дори да успеем да намерим изход, да си пробием път и да избягаме от хората на Шакир, пак ще трябва да доставим токсина на медицинския екип, преди да се е разградил.
Рената добави:
— И дори да го доставим навреме, няма гаранция, че изследването му ще покаже на изследователите как да го обезвредят. Най-добрата ни надежда е да изолираме активното съединение и да започнем серия изследвания. Според мен ще е чудо, ако минат по-малко от пет месеца, преди да открием отговор.
— А според по-ранното ти заключение жертвите на Лампедуза имат в най-добрия случай няколко дни — каза Кърт.
Тя кимна.
— Някои вероятно вече са мъртви.
Кърт подозираше това. Малките и старите, слабите и болните. Те винаги си отиват първи.
— Значи се връщаме в леговището на лъва? — обобщи Джо. — Да ги хванем неподготвени?
Кърт кимна.
— Аз съм „за“ — рече Джо.
— Рисковано е — каза Рената. — Но звучи като единствената ни възможност.
Кърт смяташе, че рискът всъщност е пресметнат.
— Имаме едно предимство — каза той. — Ако повечето от хората им ни чакат горе, значи долу е станал само най-основният екип.
— Дай ми няколко часа и ще имаме две предимства — каза Джо.
— Две?
— Елементът на изненадата и една сахариана.
Кърт се ухили. Ако някой друг беше казал това, а не Джо Дзавала, щеше да му обясни, че си губи времето. Но Джо беше виртуоз в механиката. Ако сахарианата можеше да бъде накарана да запее отново, то Джо беше човекът, който щеше да го постигне.
54
Някъде над Средиземно море
Отпътуването на Пол и Гамей от Бенгази беше забавено с повече от двайсет и четири часа, защото летището затвори заради нарастващите размирици. Пилотите също като тях нямаха търпение да отлетят. Самолетът вече беше зареден и излетя преди час. Сега се носеше над Средиземно море на височина от единайсет хиляди метра.
„Чалънджър“ 650 имаше голяма кабина, като за корпоративен самолет, и заради това изглеждаше тромав на земята, но беше чудесен за високи хора като Пол.
— Предпочитам го пред онзи потрошен стар DC-3 — обяви той.
— Аз не — каза Гамей. — Онзи стар самолет притежаваше някакъв селски чар.
— По-скоро ръждив чар — поправи я той.
Седнали един срещу друг в кремавите кожени седалки, те се наслаждаваха на дебелия килим на шарки под краката им, който им позволяваше да събуят обувките си.
Отвориха лаптопите, сложиха ги на масичките и се вързаха към кодирания уебсайт на НАМПД.
— Ще работя по историята на Вилньов — каза Пол, — да видя останало ли е нещо от вещите му и какво може да е направил с документите, които Дьо Кампион му е изпратил.
Тя кимна.
— Аз ще работя по кореспонденцията между тях, която Кърт е качил на сайта на НАМПД. Да се надяваме, че моят колежански френски ще се завърне. Ако не, ще използвам програма за превод.