Тя се усмихна, бръчките сякаш засилиха красотата на очите ѝ.
— Опасявам се, че няма да може, защото не са у мен.
Сърцето на Гамей се сви.
— А у кого?
— Дадох ги на библиотеката. Заедно с купчина стари книги. И картините.
Пол си погледна часовника.
— Има ли шанс библиотеката да е отворена вече?
Мадам Дюшен стана и погледна часовника на стената.
— Всеки момент ще отвори. Моля, изчакайте да ви опаковам обяд.
Библиотеката, за която Камил Дюшен говореше, беше четириетажна сграда. Специализирана в редки книги и френска история. Тя се издигаше в сивата утринна мъгла до канала, който пресичаше центъра на Рен. Преди векове около коритото на реката бяха издигнати стени, за да се предотвратят наводнения и да стане възможно строителството. Като много реки в старите европейски градове, и тази нямаше вече естествени брегове по пътя си през центъра на града.
В библиотеката Гамей и Пол установиха, че служителите са резервирани, но готови да помогнат. Щом обясниха кои са, им назначиха помощник. Той ги отведе до секция близо до задната част на сградата и им показа дарените от мадам Дюшен неща.
— Документите бяха обявени за съмнителни — каза той. — Картините също не бяха оценени високо. Като че ли са аматьорски пресъздадени бойни сцени. Никой не вярва, че Вилньов ги е нарисувал, защото той не е бил художник и не са подписани.
— Защо ги пазите тогава? — попита Гамей.
— Защото това са условията, при които са дарени. Трябва да ги пазим поне сто години или да ги върнем на мадам Дюшен или на нейните наследници. Тъй като все пак не е сигурно, че не са автентични, изглеждаше по-мъдро да ги приемем, отколкото да идат някъде другаде.
— Много ще е неприятно, ако се разделиш с нещо и после се окаже, че струва цяло състояние на гаражна разпродажба.
— Гаражна разпродажба ли? — попита библиотекарят, като показа онова академично презрение, което французите сякаш са овладели до съвършенство.
— Ами където човек се отървава от боклуците си — каза Пол. — Хората постоянно ги правят в Америка.
— Сигурен съм.
Гамей се опита да не се смее и продължи да прелиства книгите. Едната беше справочник за Птолемеите, за които се говореше в много триезични надписи в Египет. Което беше обещаващо, тъй като Вилньов и Дьо Кампион вероятно бяха работили по преводите. Другото беше военен трактат, написан от френски автор, за когото не беше чувала. Тя не откри никакви бележки по полетата или свободни листчета между страниците.
— Ами писмата? — попита тя. — Документите?
Мъжът извади друга книга. Тази беше тънка и с модерна подвързия, като на фотоалбум. Вътре, в найлонови джобчета, имаше двестагодишни листа, покрити с мастилени криволици от писалка или дори перо.
— Имаше пет писма — каза библиотекарят, — общо седемнайсет страници. Всички са тук.
Гамей издърпа стол, седна и включи една лампа. С бележник до себе си, тя започна да чете писмата. Вървеше бавно, защото бяха на френски и написани в стила на времето, който сякаш не понасяше кратки изречения.
Когато Гамей започна да превежда, Пол попита:
— Може ли да видя картините?
— Разбира се — отвърна библиотекарят.
Тръгнаха надолу по пътечката, където библиотекарят отвори с ключ голям шкаф. Вътре имаше десетина картини в рамки в различни размери. Бяха подредени във вертикални слотове.
— Вилньов ли ги е рисувал?
— Само три от тях. И ви напомням, че няма доказателство, че той е авторът.
Пол разбираше това предупреждение. Все пак искаше да види какво вероятно бе нарисувал Вилньов.
Библиотекарят дръпна първата от трите картини, с проста рамка от дърво, сложи я на триножник и се върна за другите две. Всички рамки бяха стари и очукани.
— Оригиналните рамки? — попита Пол.
— Разбира се. Вероятно струват повече от картините.
Пол включи една лампа и огледа картините. Бяха маслени, с гъсти мазки и зле съчетани цветове. На първата се виждаше три четвърти от дървен боен кораб. Перспективата не беше направена с точност и корабът изглеждаше почти двуизмерен.
Втората изобразяваше сцена на улицата, прашна алея през нощта, изпълнена с тъмна мъгла. Вратите със странни петна бяха плътно затворени. Не се виждаше никакъв човек. В горния десен ъгъл той забеляза три триъгълничета на нещо като заден план.
Третата картина изобразяваше няколко мъже в лодка, които дърпаха веслата.
След като се взира известно време в картините, Пол разбра защо библиотекарят ги бе нарекъл аматьорски. Чу се вик от предната част на библиотеката.