— На кого какво да кажа?
— Моето име на тази журналистка — подсилвам аз ключовите думи с допълнително съскане.
— Ти за каква ме мислиш? За някаква проститутка, дето тича при първия главен редактор, след като е преспала с някоя знаменитост ли?
— Добре, разбрах — изсъсквам поредната фраза.
— И защо съскаш?
— Не съскам — изсъсквам аз.
Люис вече е само на няколко метра от мен и рови в стелажа с пощата — трябва да затварям.
— Мери, трябва да свършвам. Звъни ми другият телефон.
Затварям и си заповядвам да се държа нормално. Насилвам ръцете си да спрат да треперят, махам капака на чашата капучино и духвам пяната. Прекалих. Тлъсти парцали пяна се разхвърчат към клавиатурата ми. Полезен съвет: „Никога не демонстрирай непукизъм в близост до горещи напитки.“
Поглеждам към Люис. Само двамата сме, но той дори не ме забелязва. Пощата го интересува много повече. Значи нищо ноно. Защо ли пък да ми обръща внимание? Аз съм — след пъпчивия шестнайсетгодишен младеж, който се грижи тонерите на копирните машини да са винаги пълни — втората по незначителност личност в офиса, докато Люис е… Главният редактор.
Работим в „Работещо момиче“, което звучи като любимо четиво на проститутки, момичета на повикване и стриптийзьорки, още повече, че редакцията ни е в Сохо. Ще ми се да беше седмичникът на проститутките, защото щеше да е много по-интересно от истината. „Работещо момиче“ е едно от онези списанийца за намиране на работа, дето ги раздават безплатно по станциите на метрото и са пълни с обяви, опитващи се да внушат, че досадната касиерска работа е по-бляскава от Пи Ар на Джордж Клуни.
„Работещо момиче“ не върви никак добре — даже не може да се издържа. Люис е тук само от няколко седмици. Той е новата метла, която ще обърне нещата… Или този, който ще уволни всички, когато всичко тръгне на провал. И в двата случая изглежда достатъчно суров, за да се справи. Не говори много, но с присвиване на очи казва хиляда думи наведнъж. Плашещ, ако трябва да го опиша накратко.
И секси, ако трябва да съм честна. Отдалеч прилича малко на Джордж Клуни (в „Спешно отделение“, а не глупакът в оня филм, който никой, когото познавам, не отиде да гледа.) Ако си доста надалеч, можеш да откриеш малко и от Брад Пит.
Дяволите ги взели хормоните ми. Цял живот си падам по плашещи и неподходящи мъже. Именно заради един плашещ и неподходящ мъж съм се забъркала в тази каша.
Ако се вземе предвид обаче, че откакто работи тук, Люис не ми е продумал и дума и вероятно не ми знае и името, в този случай мисля, че съм в безопасност.
— На кого съскаше, Лили?
— Моля? — Аз съм в шок. Люис говори на мен. Знае ми името. И каква част от разговора е успял да подслуша?
— Попитах на кого съскаше? — повтаря той и продължава да не вдига поглед.
— Ъ-ъ… на никого. Сестра ми. — Лъжа — все пак не мога да му кажа истината, нали? Че Мери е агентката ми. Откъде-накъде втората най-незначителна личност в офиса ще има агент?
— Мери — това е едно хубаво старомодно име — отвръща той без капка топлота. — Надявам се да не си й затворила заради мен.
По дяволите, какво е чул?
— Не, не — паля се аз, — ние… ъъ… тъкмо бяхме приключили. Определено… Бяхме приключили.
— Много добре. Защото искам да поговорим.
За какво? Оглеждам офиса, просто да се уверя, че говори на мен; че няма някаква друга Лили, за чието съществуване не подозирам.
Люис оставя писмата в кошницата и изминава краткото разстояние до бюрото ми. Сяда накрая и небрежно изтяга крак па плота. Не се сдържам и поглеждам перфоратора отгоре, който е направил вдлъбнатина на дългото му бедро, и си представям…
Господи, Лили, престани. Нито му е времето, нито мястото.
Кафявите му очи — удивително големи и влажни сега, когато не са в режим на присвиване — ме поглеждат и той казва:
— Значи според теб можем да го спасим?
— Какво да спасим? — поглеждам го тъпо.
— „Работещо момиче“.
Адски труден въпрос. „Работещо момиче“ е боклук, по-голям боклук от всички останали боклучави безплатни списанийца за работа, взети заедно. И затова единственият отговор с: „Люис, по-голям шанс имаме да спасим редник Райън“, само че не го казвам. Вместо това казвам:
— Ъм… ъъ… Не съм… ъъ… сигурна — което излиза от устата ми като някакво кретенско мънкане.
— Срамота — казва той, — защото ми се стори, че си идеалният човек, когото да попитам.
Оглеждам офиса още веднъж, защото не е възможно да има предвид мен.