— Ти си секретарка, нали? — обяснява той. — Момиче, което трябва да харесва този тип списания… Или не.
Той ме гледа въпросително и кафявите му очи стават все по-големи и по-влажни. Мамка му. Иска да му отговоря нещо. По-добре да му отговоря нещо — за предпочитане да е по-интелигентно от последната ми дълбокомислена реплика.
— Ъъ… Ами… Аз мисля… Че… Ъм… — Дотук блестящо. — Смятам, че трябва… Ъъ…
— Да? — окуражава ме той, макар и с едва доловимо нетърпение. Със сигурност има по-важни задачи — като например да излъска листата на фикуса си.
— Ами… Хубаво ще е вътре да има нещо… Ъм… Нали се сещаш… За четене.
Той ме поглежда недоумяващо — сигурно вече си е забравил въпроса. Трябва да кажа нещо — каквото и да е, — за да не го оставям с впечатлението, че съм напълно лишена от разум.
— Статиите, Люис — изпелтечвам. — Малко са… Ами малко са… Нали разбираш… Тъпи.
Това пък за какво го казах, по дяволите? Лицето ми се зачервява като последната степен на фурната, защото си спомням, че като главен редактор именно той отговаря за… Ъъ… Статиите. Той ме измерва с поглед и казва:
— Това е една много… смела гледна точка.
— Така…ъъ… ли? — питам тъпо, ругаейки се наум как така успях да вмъкна „ъъ“ между „Така“ и „ли“.
— Да, така. Точно нещото, което липсва тук — смели гледни точки… Виж, искам да те питам нещо… От доста време искам да те питам нещо…
Той си играе с телбода ми и не ме поглежда. Задникът му помръдва на неудобното бюро — и е много секси.
— …Не ме бива много в тия работи — продължава той, — затова просто ще го кажа. — Искаш ли да дойдеш…
Млъква.
Да дойда къде? На обяд? На вечеря? В ада?… Къде? Наистина искам да разбера, защото в очите му има някаква молба, която навява на мисълта, че няма да е в ада, но той млъква. Защото някакъв скапан телефон звъни.
Той бръква в джоба си и го изважда.
— Здрасти… Да… Здрасти, Рос…
Кой е Рос?
Той се изхлузва от бюрото ми и се обръща с гръб. От приглушения му глас става пределно ясно коя е Рос. А аз си мислех, че ще ме покани на среща. Ще имаш да вземаш, Лили.
— … Звънни ми. Скоро ще го направим — казва, докато се обръща отново към мен. — Аха, аз също. Нямам търпение.
Затваря телефона си и ми се усмихва топло… Но вече не е сьщото. Вече всичко е различно. Той си има някаква Рос.
— Извинявай — казва. — Докъде бяхме стигнали? Тъкмо се канех…
— Майка му стара, Лили. Знам, че някога жените са се връзвали с вериги за парапети за правото на малко любовна игра преди акта, ама на мен ми се наложи да го вдигна за ушите и да му седна на нещото. Оралният секс със сигурност не може да го сравнява с… как му беше името?… А, здрасти, Люис. Не те видях.
— С проникването, ако това се опитваш да се сетиш, Джули — отвръща Люис на колежката ми, докато тя си премята палтото на облегалката на стола. След което си отива. Наблюдавам задника му, докато се отдалечава от бюрото ми, със сигурност за последно — задникът, за който (в многобройни фантазии) вече съм се омъжила и сме си народили деца.
— Олеле — казва Джули. — Да не прекъснах нещо?
— Не си прекъснала — казвам, и толкова по-жалко, мисля си.
— Хубаво, защото искам да ти кажа за Алън — продължава тя. Това е сутринта след Първото Чукане с Ново Гадже. Време за разбор на акцията.
— Как беше? — питам, доволна от смяната на темата.
— Мммм — проточва Джули и видимо омеква на стола. — Ей сега ще ти кажа всичко. Този мъж е машина. Продължи до… Ще вдигнеш ли?
Телефонът ми звъни. Разкъсвам се между желанието да не му обръщам внимание — защото пак ще е Мери — и желанието да го вдигна, за да си спестя изслушването на всички подробности относно чукането на Джули чак до последната секреция. Вдигам на петото позвъняване.
— За Бога, Мери, дай ми глътка въздух — изсъсквам.
— Не е Мери — казва сестра ми. Истинската.
— Извинявай, Лиза — изсъсквам отново.
— Защо съскаш?
— Не съскам. — Вече почти крещя. След това се успокоявам и казвам: — Извинявай, днес ми е кошмарен ден.
— И на мен. Трябва да поговорим.
Освен ако не се гласи да излезе в най-гледаното телевизионно шоу заедно с всички гаджета, които е имала, плюс всичките им съпруги, кошмарите на Лиза надали са по-големи от моите, но все пак не се заяждам.
— Малко съм заета. Защо не ми се обадиш довечера? — казвам.
— Ама, Лили…
— Звъни ми другият телефон. — Този път не лъжа. — Звънни ми по-късно.
Вдигам другия телефон.
— „Работещо момиче“, добро утро.
— Е?