Выбрать главу

— Мери е.

— Здрасти, тъкмо щях…

— Знам, тъкмо щеше да ми се обадиш в момента, в който затвориш „другия телефон“ — отбелязва тя с отчетливи кавички. — Лили, скъпа, хиената на „Дейли Мейл“ може да се простуди и да умре в страшни мъки, но този проблем няма да изчезне сам.

— Съжалявам. Май не се справям много добре.

— Права си. Марша Мелоу щеше да се справи много по-добре. Що не вземеш да й попрочетеш малко от книгата.

Споменаването на това име ме кара моментално да превключа на съскане.

— Господи, Мери, в момента съм в съвещание и около мен гъмжи от хора. Точно сега не мога да говоря.

— Налага ти се, миличка. Времето ти изтича…

— Хайде да се видим след работа. — Тя не очаква да чуе точно това, но нямам какво друго да й предложа. — Ела вкъщи към осем. Хайде, до довечера. — И бързо затварям.

Никога не съм се държала така рязко с нея. Като се стигне до грубиянство, отношенията ни не са равнопоставени — тя е силната.

Облягам се и си мисля върху току-що казаното от нея: „Марша Мелоу щеше да се справи много по-добре.“ Скапаната Марша Мелоу. Мразя я. Особено сега, когато е на път да стане обект на лова за вещици, организиран от „Дейли Мейл“ — прозорецът към света на мама и татко.

Мама и татко!

От мисълта как те двамата прочитат Марша Мелоу ме облива студена пот.

— Лили, докъде бях стигнала? — намесва се Джули в обърканите ми мисли. — Точно така. Този мъж е машина…

— Джули, извинявай — измърморвам. — Дай да го оставим за по-късно.

Точно в този момент нямам желание за клинични сексуални подробности. Именно клиничните сексуални подробности ме закопаха в тази дупка… Образно казано.

— Добре ли си? — пита тя.

— Не — отвръщам, изправям се със залитане и отивам в тоалетната.

— Ега ти лайната!

— Тук е така, скъпа — отвръща непознат глас от съседната кабинка. Не знам чий е, но ме отрезвява. Не се бях усетила, че мисля на глас. Освен това не се бях усетила, че седя на чинията от толкова време, че са ми изтръпнали краката.

Не че съм си губила времето. Опитвах се да разбера как нещата стигнаха дотук. Започнах с търсене на началото. Не беше лесно. Сега като си помисля. Вземете което и да е събитие от живота си и го проследете до самото му начало. Да речем, че сте се запознали с човека на живота си в работата. Началото не е когато погледите ви са се срещнали над факса. То не е дори когато сте започнали работа точно в тази фирма. Какво ви накара да изберете нея, поради което ви предостави възможността да срещнете него/нея? А преди това, какво ви накара да изберете точно тази професия? Всичко може да се проследи назад и още назад. Всичко започва със събитието, когато точно един от милионите сперматозоиди се е сблъскал с точно онази яйцеклетка, за да възпроизведе вас. Всъщност, след като човек се впусне в този ред на мисли, стига до въпроса какво е накарало родителите ти да се съберат, сперматозоидите и яйцеклетките, от които са произлезли те, техните родители и така нататък, и така нататък. И преди да си се усетил, стигаш до зората на сътворението и удивителните съвпадения, довели до появата на първата амеба.

Е, ако някой каже, че всичко не е започнало тогава!

Ще ми се да я удуша тази микроскопична проклетия — само да има смелостта тази едноклетъчна скапанячка да ми се покаже отнякъде.

Когато най-после се връщам на бюрото си, е дошъл редъг на Джули да нервничи.

— Лили, къде ходиш, по дяволите? Изпаднала съм в криза.

И тя ли?

— Какво става? — питам.

— Алън се обади. Отряза ме за тази вечер. О, Боже! Зарязал ме е, нали? Без дори да сме излезли втори път!

Откачена история. За Джули втората среща обикновено е израз на някакво страховито обвързване. Повечето й гаджета просъществуват до няколкото цигари след първия коитус и нехайното й сбогуване „Не ми се обаждай…“. Но, доколкото разбрах, Алън е нещо различно. Той е футболист. Играе в „Арсенал“. Май е полузащитник. Което не ми говори нищо — звучи ми като болнично отделение. Според Джули бил блестящ, но не можел да влезе в редовния състав, понеже не знаел френски, което ми се струва тъпо. Винаги съм си мислила, че на футболистите не им е нужно никакво образование, още по-малко по езици. Но не казвам нищо — не искам да изглеждам глупава.

— Не знам какво става — продължава тя. — Каза, че имал извънредна работа. Сигурно ме лъже. Футболистите не тренират нощем.

— Може да е почнал да учи френски — изказвам предположение.

Възнамерявах само да съм полезна, но Джули изсумтява, все едно не разбирам нищо. Изобщо не ме интересува. Имам поща.

Лили — очарован съм от разговора ни. Ако обичаш, дефинирай „тъпи“. Мини през офиса ми към края на работното време.