Това не е на добре. Люис или ще ми трие сол на главата, задето критикувах редакторските му умения, или се опитва да ме ошашави. Е, определено не ме кани на среща — той си има Рос. Дано да не се опитва да ме ошашави, при целия стрес, на който съм подложена, само това ми липсва.
— Кажете ни истинското си име и ще ви пуснем.
Даже от студената каменна плоча, към която са ме завързали с белезници, редакторът на „Дейли Мейл“ изглежда изнервящо сексапилен в тесните си кожени дрехи. Застанал е в дъното на тъмната килия, а репортерката му пристъпва към мен и бърка в дамската си чанта.
— Само името ви, нищо друго. След това можете да си идете в къщи, да си вземете вана, да погледате телевизия, каквото решите — спокойно продължава редакторът. — Вие сте разбран човек, нали? Я вижте горката Мери. Докъде я доведе инатът й?
Извръщам глава на една страна и погледът ми попада върху трупа на съседната каменна плоча. Поглеждам чуканчетата, представлявали някога пръстите на Мери, след това черния й дроб, захвърлен до нея. Извивам си с усилие врата, за да видя репортерката, която изважда някакъв предмет от чантата си. Той е черен, цилиндричен и дълъг някъде около трийсет сантиметра. Прилича малко на фризьорска маша.
— Много си я бива за тая работа — казва редакторът. — Чак в Ирак я пратихме да се научи от майсторите как да ги ползва. — Значи няма нищо общо с къдренето на коса. — Покажи й, Имелда.
Репортерката се озъбва хищно и натиска някакво копче на цилиндъра. От едната му страна изскача тънък стоманен прът и множество блестящи остриета се разтварят като чадър. Завъртат се като вятърна въртележка с гадния звук на зъболекарска бормашина. Репортерката пристъпва към мен и…
Фантазирам. За пореден път. Днес поне за десети. Този беше от по-приятните. Вече е шест часа. Джули си изключва компютъра и казва:
— Дай да пийнем по едно. Май няма да ти се отрази зле. — Отпуснала му е края благодарение на неявяването на Новото Гадже. — Можем да отидем в „Стомната и пианото“. Онези момчета от рекламната агенция сигурно ще са там.
— Не мога — отвръщам, хващам един провиснал кичур от мазната си коса и го размахвам като доказателство — нуждата му от измиване наистина е належаща.
— Е, тогава се прибирам у дома. Лека ти нощ — казва с физиономия, като че ли е глътнала гадно лекарство.
— Ще ти мине — казвам й.
— О, не, първо ще го убия. След това ще ми мине.
Тя излиза, а аз се чудя за какво е цялата тази тупирана коса, изкуствените нокти и слънчевите очила „Гучи“ (вътре, през зимата?). Нещо долавям мирис на „футболна съпруга“. Тъкмо се каня да я последвам, когато се сещам за Люис. По дяволите. Не му отговорих на имейла и цял ден се крих зад компютъра, когато той излизаше от офиса си. Сега, за да изчезна, се налага да мина покрай него.
Нямаш избор, Лили. Действай.
Добре. Хубаво. Хайде. Ставам, обличам си палтото и решително закрачвам към асансьорите. Спирам, когато се изравнявам с офиса му. Може да си е тръгнал, но може и да не е и не ми се рискува да ме забележи през прозореца на вратата. Без изобщо да ме е грижа как изглеждам в очите на неколцината непознати, чието работно време още не е приключило, падам па четири крака и започвам да пълзя. Вече съм почти в безопасност, когато вратата се отваря.
Застивам на място.
— Какво търсиш на пода? — пита Люис.
— Ъъ… Нищо… Едната ми леща падна.
Лъжа. Естествено, че не ми е паднала лещата. И как иначе? Аз не нося лещи.
— Дай да ти помогна — казва той и коленичи до мен. Не един път съм си представяла Люис коленичил до мен, но, много интересно, никога точно в такава ситуация.
— А… Ето я — казвам и забучвам показалец в мокета, както съм виждала да го правят безброй хора с контактни лещи, след което го вдигам, внимателно крепейки на върха му несъществуващата леща.
— Изобщо не знам как я видя — отбелязва Люис. — Аз даже и сега, като я намери, не я виждам.
— Имам опит. Непрекъснато ми се случва.
Отмятам глава и разтварям клепачи с лявата си ръка. След това бавно приближавам показалец до окото си… и мушвам.
— Оох! — изкрещявам, когато си одрасквам роговицата. Вдигам ръце към сълзящото си око.
— Дай да видя — казва Люис и се приближава към мен на четири крака.
— Добре съм, нищо ми няма — казвам и се отдръпвам. Изправяме се на крака и аз го поглеждам неохотно. В очите му за миг проблясва топлота.
— Искаш ли… — започва той и аз не успявам да сдържа фантазията, в която той ме кани в офиса си, за да ми предложи почивка на пустинен тропически остров. Или поне вечеря, може би с почивка на остров, след подходящ период за опознаване — … салфетка за грима? Спиралата ти се е размазала.