— Лиза, трябва да затварям. Мери дойде.
— Добре, добре. Не се тревожи за мен — процежда сестра ми и трясва телефона.
Все още бясна, натискам бутона на домофона, за да пусна Мери. Поне си мисля, че е тя. Тя е. Нахлува в апартамента ми увита в шал и с тъмни очила, комбинация, в която не съм я виждала досега. Прилича на Одри Хепбърн в някоя от онези романтични комедии от шейсетте — само че Одри е понадебеляла за ролята както Рене Зелуегър като Бриджет Джоунс. С около сто килограма. Мери е голяма.
— Здрасти, Мери, влизай…
— Шшшт!
Тя се шмугва покрай мен, отива на пръсти до прозореца и надниква. След това пуска пердетата и най-после сваля шала и очилата.
— Мисля, че се изплъзнах — заявява победоносно.
— На кой?
— На кого, скъпа, на кого? — поправя ме дразнещо. — На хиената от „Мейл“, естествено. Ти как си я представяш да не ме проследи? Изпробвах онзи номер с таксито, дето го прочетох в една книжка на Лен Дейтън — прекрасен писател, но ужасно подценяван. Истински кошмар е да обясняваш тънкостите на шпионажа на таксиметърджия, дето и английски едвам говори, но накрая се разбрахме. Май й се изплъзнахме някъде в Камдън.
Според мен тъкмо тук беше моментът да провери апартамента ми за подслушвателни устройства, но тя просто се пльосва на дивана. Настанявам се в креслото насреща й.
— Още преди да си почнала, да знаеш, че няма да се разкрия — обявявам.
— „Мейл“ няма да се откаже току-така. Знаеш ги таблоидите какви са. Да се опиташ да им измъкнеш от зъбите такава сочна история е като да махнеш разгонен териер от крака си — безнадеждна и неизбежно неприятна работа.
Тук е само от няколко минути, но аз вече не съм на себе си. Демонстрирам го, като заемам ембрионална поза.
— Погледни фактите в очите, Лили. Утре сутрин „Дейли Мейл“ ще обяви Марша Мелоу за Обществен Враг Номер Едно. Единственият им проблем е, че не знаят коя е и няма да мирясат, докато не изтипосат муцката й на първа страница — твоята муцка.
Вече съм притиснала крака до гърдите си толкова силно, че има сериозна опасност да си счупя някое ребро. Надявам се да е свършила.
Не е.
— Единственият разумен начин за действие ти е известен, нали? Разкрий се. Поеми контрола, като го направиш когато и където ти решиш. Не е ли по-добре да се измъкнеш с достойнство, отколкото да те хванат по бели гащи? Спомни си Джордж Майкъл в онази смрадлива обществена тоалетна.
Тишина.
— Лили, Лили, знаеш, че ти предлагам разумни неща.
Изпъвам крака и запалвам третата си цигара, откакто е дошла. След това сменям темата.
— Искам да знам кое тъпо копеле е пропяло пред „Мейл“.
— Не ме гледай така, скъпа. Знаеш, че на тази тема съм гроб. Аз също съм бясна. Откъде например „Мейл“ са разбрали, че аз съм ти агентката? Ясно е, че някой говори, но не е сега времето да разследваме кой. Трябва да се съсредоточим върху настоящия проблем.
— Не мога. Не мога да изляза и да кажа „Ей, всички вие, аз бях“. И ти се съгласи да пазим тайна.
— Вярно, съгласих се, но заради теб. И това беше преди сто години. Оттогава се промениха много неща.
— Не мога — повтарям. — Майка ми ще ме убие. — Това е буквално.
— Не вярвам да е толкова лощ човек. В края на краищата ти е майка. И те обича… безусловно.
— Изобщо не познаваш майка ми. При нея няма нищо безусловно.
— В живота има две непоклатими истини, Лили. Нищо никога не е толкова лошо, колкото си мислиш, че ще бъде, и никой никога не реагира така, както си си представяла.
Знам — винаги съм го знаела, — че буквално всичко, казано от Мери, е истина, но освен това знам, че не съм способна да последвам съвета й. Защото греши по най-важната точка: Знам съвсем точно как ще реагира майка ми. (Виж бележката за убийството по-горе.)
За пръв път в живота ми поговорката за чука и наковалнята придобива за мен пълен смисъл. Започвам да се паникьосвам и трябва да направя нещо. Минавам към изпитания план Б.
— Мери — обявявам, все едно съм взела решение.
— Да, скъпа? — обнадеждено отвръща тя и премества теглото си опасно близо до ръба на дивана.
— Отивам до тоалетната.
Десет минути по-късно тя тропа на вратата на банята.
— Излизай.
— Няма да го направя, Мери. Няма да изляза на скапаната пресконференция.
— Не това, миличка. Някой звъни отдолу.
Излизам от банята и отивам до прозореца. Повдигам леко пердето и надниквам към улицата.
— Мамка му — казвам. И за по-сигурно: — Мамка му, мамка му, МАМКА МУ!
— Да не е репортерката на „Мейл“? Сигурна съм, че й се изплъзнах.
Не е репортерката на „Мейл“. По-лошо.
— Майка ми е.