Далеч под мен в нишата пред задната стена виждам огромния порфирен саркофаг, който чака да приеме Константин. Пред него, прострял крайници на всички страни, точно в центъра на слънцето, инкрустирано в пода, лежи труп. Слънчевите лъчи се отразяват косо от мрамора; през окулуса слънцето очертава почти съвършен кръг от светлина около него.
Само част от някаква сянка нарушава кръга. След миг осъзнавам, че е моята.
Рим
Бързаха по проходите, следвайки стъпките, които бяха оставили в калта. Детонаторният кабел се развиваше зад гърбовете им. Почти бяха стигнали до първото стълбище, когато мъжът с кабела извика да спрат.
— Няма повече кабел — обясни той.
Аби видя за първи път някакъв намек на загриженост да проблясва на лицето на Драгович.
— Достатъчно далече ли сме?
Мъжът издува устни.
— Мястото е старо, а ние заложихме доста пластичен експлозив.
— Ти оставаш тук — нареди му Драгович. — Дай ни две минути.
Мъжът извади контролната кутия и напъха кабелите в клемите. Аби се запита дали може да стигне до него и да натисне бутона, за да се срути таванът върху Драгович. Но между тях стоеше друг от хората му, а проходът беше прекалено тесен, за да успее да се промъкне.
— Може би пет минути е по-безопасно?
— Две. Карабинерите трябва да са наблизо.
Драгович ги поведе. Сега всички се разбързаха. Тежки обувки ритаха Аби по петите, на няколко пъти една ръка я блъсваше напред, когато залиташе. Тя се опитваше да отброява секундите, но безмилостното бързане нарушаваше ритъма. Колко дълги са две минути? Достатъчно? Може би не беше готова да умре.
Стигнаха до първите стълби и забързаха към второто ниво. Тук имаше по-широко помещение, нещо като кръстовище, където се пресичаха четири тунела. Подът беше скалист и следите се откриваха по-трудно. Драгович се зае да го изучава.
Той не знае пътя, помисли си Аби.
Мъжът до него посочи в единия тунел. Аби проследи ръката му. Зад един завой проблясваше слаба светлина, която постепенно ставаше по-ярка.
— Карабинери.
— Разпръснете се — нареди Драгович. — Можем да им избягаме в тунелите.
Всички се пръснаха. Пазачът на Аби я накара да тръгне пред него, но Драгович я сграбчи за яката и я блъсна пред себе си.
— Идваш с мен. В случай че ми дотрябва…
Приглушен рев се разнесе от дълбините на катакомбата. Две минути. Първото, което Аби забеляза, за своя изненада, беше въздушната вълна, не навън от катакомбата, а навътре — всмукана от взрива. Миг по-късно се върна назад, но вече с лихвите — натиск, заострен от милиони късчета камък и пясък, които ожулиха кожата й. Земята потрепери толкова силно, че очакваше скалата да се разцепи.
Тя не погледна, не изчака. Обърна гръб на взрива, на Драгович и на камъните, които още падаха от тавана, и побягна. Надолу по най-близкия тунел, без мисъл къде води, стига да можеше да се махне.
Но нямаше да се измъкне толкова лесно. На някого му беше хрумнала същата идея. През екота на взривовете и падащите камъни Аби чу бързото стакато на стъпки, които я преследваха.
Не можеше да го надбяга. Сети се, че вместо това може да се скрие. Стените тук бяха осеяни с редици погребални камери, тесните лавици, където някога са погребвали мъртвите. Щом е достатъчно голяма за труп, ще стигне и за мен. Тя изгаси лампата на челото си, легна на земята и се напъха вътре.
Скалата я притискаше като менгеме. Завъртя главата си на деветдесет градуса — едната буза на пода, а другата нагоре към тавана. Притисна ръце в тялото си толкова силно, колкото можеше. Опита се да диша, но камъкът притискаше гърдите й и не позволяваше.
Стъпките се приближиха. Лъч светлина, приглушен или от отслабналите батерии, или от праха във въздуха, се плъзна по каменния коридор. Аби се молеше да не погледне надолу.
— Абигейл? — Прахът караше Драгович да говори неясно. — Мислиш си, че можеш да избягаш? Мислиш си, че Золтан Драгович забравя враговете си?
Той се закашля, после се разсмя и изръмжа:
— Абигейл, позволи ми да ти дам един съвет. От човек, който е виждал много тъмни места на този свят. Ако искаш да се скриеш в мрака, не носи светлоотразителна жилетка.
Притисната между скалата, тя видя обувката на Драгович да се спира на десетина сантиметра от лицето й. Дори да искаше, не можеше да помръдне. Затвори очи и се заслуша в собственото си дишане.