Още стъпки — какво прави? Приглушен вик, писък от изненада. Един-единствен изстрел и тежко падане, което повече усети, отколкото чу. След това нищо.
В тази древна катакомба времето се превърна в река, която течеше над нея. Нямаше представа колко дълго беше лежала в гроба. Можеше да бъде час, ден или три. Единственият й другар беше камъкът. Миризмата му изпълваше ноздрите й; той притискаше ушите й, докато кръвта, която пулсираше в тях, се превърна в пулс на скалата. Аби я прегръщаше толкова силно, че в един момент загуби представа къде свърша плътта й и къде започва скалата. Понеже нямаше къде да се стичат, сълзите й образуваха езерца в очите й. Запита се, дали ако има на разположение няколко хилядолетия, те ще пробият канал до повърхността и ще се превърнат в извор.
Но малко по малко сетивата й взеха да се връщат. Усети иглички да пробождат нозете й; болка в рамото, където се забиваше издутина на скалата. Протегна ръка в прохода — пространството й подейства добре.
Внимателно, опипвайки с ръка, тя се измъкна от нишата в тунела. Опипа пластмасовото теме на шлема си и включи челника.
Драгович лежеше на няколко метра, мъртъв, с един куршум в главата. Аби го гледа известно време, за да се увери. След това се обърна и пое към светлината.
47.
Константинопол — юли 337 г.
Дворецът още е недовършен, но обновяването вече е започнало. Скелета, скрити зад платнища, се издигат в почти всяко помещение. Фреските са замазани, готови да поемат новата боя; надписите са запълнени с цимент. Цял мозаечен под, изобразяващ подвизите на древните герои, е изваден, за да бъде заменен с целесъобразни сцени от живота на Христос. През една врата зървам помещение, пълно със статуи: мраморна тълпа, която стоически очаква съдбата си. Скоро ще бъдат продадени или изсечени в нещо по-модно. Съчувствам им.
Минало е време. Константин е запечатан в своя порфирен саркофаг, заобиколен от християнските апостоли. Трупът на Порфирий, свален от покрива, е балсамиран и качен на кораб за Рим, каквото е последното му желание. Не знам какво се е случило с Крисп. Когато слязох от покрива, трупа вече го нямаше.
Аз съм останал последен. Стар човек, който стои в коридора, в очакване да чуе съдбата си.
Вратата се отваря. Един роб ме поканва с жест да вляза. Флавий Урс стои зад писалище със скръстени ръце. Двама секретари седят пред него с таблички и стило в ръцете. Бриз нахлува през отворения към един от вътрешните дворове прозорец и се смесва с шума на бъбрещ фонтан.
Той махва на секретарите да си вървят и ме оглежда изучаващо. Лицето му е безизразно.
— Гай Валерий, изживял си един необикновен живот.
Отбелязвам миналото време.
— Имаше много спорове какво си направил. Някои мислят, че трябва да бъдеш екзекутиран за своето участие в заговора срещу императора. Други казват, че си спасил империята.
Стоя безмълвен. Каквото и да са казали, присъдата вече е произнесена.
— Някои хора твърдят, че в онзи ден са видели духа на Константин да се издига от кладата към небесата. Новият Константинополски епископ не ги опроверга.
Новият епископ на Константинопол е Евсевий. Миналата седмица Констанций потвърди избора му.
— Колкото до това какво си правил на покрива с хора, известни като врагове на държавата… — Той поклаща глава. — Ако не ми беше пратил това съобщение, нещата можеха да са много различни. А сега всичко се нареди както трябва.
Всичко се е наредило. Тримата синове на Константин — Констанций, Клавдий и Констанс, ще разделят бащиното наследство по равно. Всеки със свой двор, своя армия, която има нужда от завоевания, битки и плячка. Давам им три години, докато избухне открита война.
— Ти направи нужното — казва той. — Заслужи си почивката. Върни се в своята вила в Мизия и се наслаждавай на пенсионирането.
Има и още нещо, което иска да каже. Втренчва се през прозореца в двора, докато се опитва да намери думите. Вдига малко преспапие с формата на птица и започва разсеяно да си играе с него.
— Ти от всички хора би трябвало да знаеш най-добре. Горе на покрива — наистина ли беше…
— Не — отговарям твърдо аз.
— И аз не вярвах. — Той оставя каменната птица. Ръката му се протяга към лист хартия — друга задача. Инстинктивно започва да чете документа. Когато вдига очи, се изненадва, че още съм там.