— Може би така е по-добре. — Николич се изсмя, за да прикрие нещо по-истинско. — Властта да възкресяваш хора би била ужасно нещо, колкото и да ни се иска понякога.
Аби затвори очи. Слънцето се беше придвижило, отмествайки назад сянката на чадъра, и сега лицето й беше напълно в негова власт. Блясъкът я заслепи.
— В катакомбата… — Направи пауза. Това беше нещо, което не бе казала на никого, но откри, че иска да сподели с Николич. — Накрая, когато застреляха Драгович. В тунелите имаше карабинери, но още не бяха стигнали до тази част. А куршумът, който уби Драгович — казаха, че не отговаря на онези, които те използват. Не мислиш ли… — Тя избута стола си встрани под сянката и решително поклати глава. — Не, разбира се. Никой не се връща от царството на мъртвите. Не и наистина.
— Освен на Балканите. Тук цели страни се връщат от мъртвите. А други… — Николич разгърна вестника. На първата страница мъж с кораво лице и щръкнали бели коси гледаше в камерата с неприязън, която не бе намаляла през осемнайсетте години, изминали от деянията му в Босна. Те го бяха превърнали в един от най-прочутите хора на земята. — Преди две години семейството на този тип поиска от съда да го обяви за мъртъв. Вчера полицията го намери жив и здрав в апартамент от другата страна на реката в Земун.
Аби знаеше края на тази история.
— Утре ще го качат на самолет за Хага, за да бъде съден за престъпления срещу човечеството. Аз ще бъда на същия самолет.
Николич изглеждаше доволен.
— Свързано ли е със случилото се с Драгович?
— Това е секретна информация. — Тя се усмихна. — Да. Винаги, когато властта се сменя, пластовете се разместват. Ако имаме късмет, неколцина от лошите падат през пукнатините в ръцете ни. — Извади сметката от малката чаша за шотове, където келнерът я беше пъхнал, и остави няколко динара на масата. — Ще се появи някой друг, един нов Золтан Драгович, и много скоро ще започне от там, където първият е спрял. Това никога не престава.
— Но ако има хора като теб, които се съпротивляват, те не могат да спечелят.
Аби се изчерви от комплимента. Двамата станаха и си стиснаха ръцете.
— През следващите месеци ще бъда доста често в Белград. Някой път бихме могли да вечеряме заедно.
— С удоволствие.
Тя се наведе и го целуна по бузата.
— Благодаря, че ме спаси.
— Върви добре, както са казвали римляните.
Мизия — август 337 г.
Огънят е почти изгаснал, робите са си легнали. Студената влага образува капки по свода на моята баня и локвичка на пода. Туниката ми е подгизнала. Може би убийците ми няма да дойдат тази вечер.
Обаче ще дойдат скоро. Въпреки всички усмивки на Флавий Урс съм убеден, че няма да ме оставят да живея. Зная твърде много — не само за случилото през последните три месеца, а и през последните трийсет години. Докато съм жив, ще гледат на мен като на възможна заплаха.
Първо се отървават от теб, после изпращат убийците.
Вторачил съм се в отражението си в дъното на празния басейн, размазано подобие, което се носи над нимфите и боговете по плочките. Това съм аз. Прекарах живота си сред хора, които се възправяха като богове. Когато си отида, техните имена и лица ще останат в камъка, а моето ще бъде отмито от историята.
Освен ако…
Възкръсна ли Крисп от мъртвите? Вярна ли беше историята на Порфирий, или просто огромна лъжа, съчинена, за да оправдае преврата? През последните два месеца всеки ден и час си задавах този въпрос. И досега не знам. Понякога си мисля за безжизнените очи и си казвам, че не може да е бил той, после обаче си спомням последната му милостива усмивка и не мога да си представя, че е бил някой друг.
Нима през целия си живот съм служил на погрешни богове? Чувствам се като пътник, който наближава края на дълго пътуване и разбира, че през цялото време е вървял в грешна посока. Стигнах много далеч от мястото, където започнах. Как мога да продължавам по този път дори само още една крачка, като знам, че води в грешна посока?
Има ли значение? Ако Крисп е възкръснал, това със сигурност е чудо — но не по-различно от чудото, което християните изповядват — че един човек бил убит и Бог го върнал от мъртвите. Ако това е Божи дар, ние едва ли го заслужаваме. Такива като Евсевий и Астерий използват вярата си като оръжие, разделяйки света на хора, които са с тях, и останалите, които са против тях. Въпреки многото си недостатъци Константин положи най-много усилия да даде на империята мир. Смяташе, че новата му религия ще го постигне. Предполагам, грешката му беше в това, че разчиташе на християните, а не на техния Бог.