Стана и зашляпа боса надолу към всекидневната. Огромният телевизор на стената работеше, изпълвайки помещението със своята диодно синя светлина; половин дузина фасове бяха загасени в сребърен пепелник. На кожения диван имаше вдлъбнатина, където Майкъл беше лежал.
Но сега го нямаше.
Звукът на телевизора беше изключен. Тогава какво съм чула, запита се тя.
Порив на вятъра вкара мириса на нощта: жасмин, смокини и хлор. В двора лампите още светеха. Вратата зееше отворена. През нея виждаше Майкъл, застанал до басейна, да пуши цигара. Чантата за документи, която беше в колата, лежеше на металната маса до него. Капакът й беше отворен. Мъж в бяла риза и черни панталони оглеждаше съдържанието й.
Аби излезе на двора, все още неустойчива от алкохола. Щом прекрачи прага, босият й крак ритна нещо невидимо в сумрака. Тя изписка от болка и изненада. Празната бутилка от шампанско се търкулна по плочките и с плисък падна в басейна.
Две глави се обърнаха рязко и се вторачиха в нея.
— Да не прекъсвам нещо?
— Върни се в къщата — извика Майкъл.
Гласът му прозвуча отчаяно, но тя не го разбра. Направи две крачки напред в светлините на лампите в басейна. Като жертвено агне. Мъжът в бялата риза плъзна ръка към кръста си. Когато се показа отново, в нея проблясваше черен пистолет.
Това беше последното нещо, което си спомняше ясно. Всичко след това беше размазано и фрагментарно: ударът на Майкъл, който отхвърли мъжа назад, за да не може да се прицели; обръщането на масата; стоварилата се на плочките чанта, разпиляла съдържанието си. И да беше видяла какво има вътре, съзнанието й не го отбеляза. Тя отскочи, подхлъзна се на гладките плочки и падна.
Ударът във водата беше толкова силен, та си помисли, че куршумът я е улучил. Поколеба се и после се гмурна; усети вкуса на хлор в гърлото си и се задави. Тънката лятна рокля се уви около нея като саван.
Изскочи на повърхността и ритна настрани. От дъното на басейна меко осветените нимфи й махаха да се присъедини към тях. Постави ръце на ръба и се набра, за да излезе.
Просната до басейна, видя всичко от земното равнище. Разсипаната чанта и обърнатата маса; мраморните богове, които гледаха надолу към нея. В далечния край на терасата двамата мъже се бяха вкопчила в битка над бездната. Майкъл нанесе удар, който не улучи; неговият противник улови ръката му и я отблъсна назад, завъртайки го с лице към ръба на скалата. За секунда останаха неподвижни — двама любовници, взрени в залеза. Тогава мъжът с рязко движение подсече краката на Майкъл и го блъсна напред. Майкъл залитна и се препъна. Опита да си върне равновесието и почти успя, залитайки по ръба като птица със счупено крило. Нетърпеливият му нападател пристъпи, за да нанесе смъртоносния удар, но това не беше нужно. Без звук, сякаш животът вече го беше напуснал, Майкъл се сгромоляса през ръба и изчезна.
Аби изпищя — просто не можа да се сдържи. Мъжът я чу и се обърна. Всичките му движения бяха точни и бавни. Бе изпуснал пистолета, докато траеше борбата с Майкъл, сега го вдигна. Провери затворния блок и пълнителя. Изхвърли гилзата и презареди.
Аби се надигна от земята. Мократа рокля лепнеше по тялото й и я дърпаше надолу. Трябваше да избяга — но къде? При колата? Нямаше представа къде беше оставил ключовете Майкъл — дали не бяха още в джоба му? Дори нямаше време да се върне в къщата. Натрапникът крачеше по края на басейна с вдигнат пистолет. Тя се втурна към колонадата, когато изтрещя следващият изстрел. Чу се хрущене на камък, когато нещо се строши.
Аби се приведе ниско и хукна към задния край на колонадата, прикривайки се зад колоните и пиедесталите на статуите. Все едно се намираше на стрелбище — като се изключи това, че мъжът вече не стреляше. Дали не му бяха свършили патроните?
Стигна до края на колонадата и спря. Над нея се извисяваше мраморен Юпитер, стиснал в юмрука си светкавица. Чу спокойни крачки да приближават.
С шок, от който й призля, се досети защо онзи не си прави труда да стреля. Беше притисната в ъгъла и нямаше къде да бяга. Скри се зад пиедестала на статуята. Стъпките спряха.
Тишината беше по-страшна от всичко.
— Какво искаш? — извика тя.
Нямаше отговор. От подгизналата й рокля капеше вода и правеше локвичка около краката й. Какво чакаше?
Мислеше, че знае какво е да се изправиш срещу смъртта. Хиляди пъти беше чувала разказите и ги беше записвала старателно. Обаче хората, които бяха останали живи, за да свидетелстват, бяха от оцелелите. Някои бяха избягали още при идването на убийците; други бяха лежали неподвижно на лобните места — понякога в продължение на часове, докато около тях съседите и роднините им умираха. Тези хора не се предаваха.