Опелът се стрелна в тясна уличка, в която едва се побра, и колебливо спря. Занемарени сгради се бяха сгушили около малкия площад, павиран с камъни, които можеше да са поставени там преди столетия или предишния ден. Сенките придаваха на квартала зловеща атмосфера, докато упорито отстъпваха пред утрото.
Ланг слезе, плати твърде много пари за таксито и прекоси площада, като се питаше дали не би могъл да избере по-добро място. Гостилницата още не беше отворена, но на пансиона до нея имаше обява за свободни стаи. Той удари два пъти огромното месингово чукало по масивната врата. Болтовете вътре започнаха да се плъзгат и след няколко секунди вратата се отвори, скърцайки на железните си панти.
Ланг беше забравил за ключалките.
Или градът беше подложен на постоянна вълна от обири, или жителите му харесваха ключалките. Беше нещо обичайно да се наложи да отключиш две или три, за да влезеш в хотела си през нощта, а след това още две, за да стигнеш до съответния етаж, и други две или три на вратата на стаята. Гостът в някой от по-малките хотели, където нямаше нощен пазач, беше натоварен с повече ключове от тъмничар.
На прага застана възрастен мъж, толкова дребен, че Ланг се изненада как е успял да отвори грамадната врата.
— Una camera?19 — попита Ланг.
Старецът го огледа внимателно от главата до петите. Ланг познаваше този поглед. Хотелиерът очевидно се опитваше да прецени колко да му поиска за стаята. После отстъпи встрани и направи знак на госта да влезе.
— Una camera. Si.
Ланг положи усилия да замаскира американския си акцент.
— Con bagno?20
Мъжът явно реши, че гостът е с по-големи възможности от средностатистическите посетители — студенти и пътуващи бедняци. Той поклати глава и му махна да го последва.
Ланг тръгна след него по тъмното стълбище и сетне по коридора. Двамата се приближиха до отворена врата. В стаята имаше двойно легло със сгънати чаршафи и възглавници, нощно шкафче с фурнир от изкуствено дърво, осеян с изгаряния от цигари, огледало в пластмасова рамка, окачено над него, и гардероб.
Ланг отиде до единствения прозорец и с удоволствие установи, че гледа към вътрешен двор — една от изненадите в Рим, скрит от шума и мръсотията на улицата. Подобно на много други дворове и този беше превърнат в зеленчукова градина — типично италиански специалитет. Макар че беше едва април, от тучнозелените стебла надничаха кръгли червени домати. Патладжаните имаха тъмнолилави плодове. В плодородната почва растяха непознати за Ланг подправки, наред с босилека и ригана, без които не е завършена нито една италианска градина.
Старецът говореше толкова бързо, че Ланг би го разбрал трудно, дори ако владееше езика. Той реши, че собственикът на пансиона описва удобствата на стаята.
— Non parlo Italiano21 — тъжно каза той, сякаш признаваше една от големите грешки в живота си. — Sprechen Sie Deutsch?22
Ако се представеше за германец, Ланг по-лесно би обяснил защо знае малко италиански. След годините, прекарани в Бон, Франкфурт и Мюнхен, немският му беше много добър.
Имаше и други причини да се представи за германец.
Възрастният мъж поклати глава, повторно преценявайки госта. Беше достатъчно стар, за да си спомня германско-италианската ос Хитлер и Мусолини. Италианците не смятаха за неуместно да се сещат за Дучето като за строител на пътища и единствения управник, накарал влаковете да се движат по график и обвинил Хитлер за разрухата в страната си. Годишнината от краха на фашизма се честваше всеки април и се наричаше Ден на освобождението. Националната концепция беше, че народът няма нищо общо с Втората световна война. Независимо дали това беше вярно или не, старият хотелиер едва ли щеше да признае, че знае езика на бившите потисници на родината му.
Нито повторният прочит на историята в измеренията на Оруел, нито общият пазар бяха намалили страхопочитанието на италианците към германците. Немските влакове се движеха с точност до секундата, автомобилите им бяха надеждни, а икономиката и правителството им — стабилни. Германците не бяха като италианците.