Слязохме на брега в район на Бургундия, известен като Лангедок. Докато се отдалечавахме от морето, минахме през долина, където почвата беше бяла като туниките на рицарите тамплиери. Вляво, река Салс течеше на юг, към морето, откъдето идвахме.
По-нататък видях крепост45, издигаща се на върха на планина на отсрещния бряг на реката. Казаха ми, че това е Бланшфор, владение на тамплиерите, откакто е бил подарен от рода със същото име на Хуго дьо Пейен, Велик майстор на Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм, в годината на завръщането му от Светите места46.
— Родът Бланшфор са били истински предани Божи служители — отбелязах аз пред Гийом от Поатие, когато той се приближи с жребеца си към задната част на върволицата, за да види дали двамата с Филип не сме изостанали. — Дарението им със сигурност им е отредило благосклонност на небето.
Той се наведе от седлото, за да провери дали е добре завързан товарът на единия кон.
— Манастирът в Але, както и казарма в Перол. Майсторът Дьо Пейен наистина беше богат човек.
— Имате предвид, че Орденът е забогатял.
Той ме погледна.
— Не, братко. Не казах това. Майсторът Дьо Пейен подари земите, за да може Орденът да печели както намери за добре.
— Но обетът за бедност…
Гийом от Поатие поклати глава.
— Помислете за себе си, защото обетът за послушание забранява да задавате нагли въпроси.
Той ме остави да размишлявам по въпроса как е възможно член на свещен орден да притежава богатства като гореспоменатите имоти. За пореден път се оказа, че монашеските обети, така както аз ги разбирах, не се отнасяха за Ордена на тамплиерите.
Разположихме се за почивка и прекарахме нощта пред село Сер. На зазоряване преминахме реката и направихме обратен завой. Не можех да не забележа, че утринното слънце беше от лявата ми страна, а предишния ден беше отдясно.
— Не се ли връщаме там, откъдето дойдохме, но по друга пътека? — обърнах се аз към един по-възрастните оръженосци.
— Да, вървим на юг — отвърна той. — А вчера се движихме на север. Сер беше най-близкото място, където можеше да преминем реката, и сега продължаваме към крепостта Бланшфор.
Скоро след това започнахме да се катерим по планина. Там, където нямаше растителност, почвата беше бяла като креда, каквато беше в цялата област, откакто изгубихме от поглед морето. Пръстта беше глинеста на допир и аз се запитах какви ядивни растения биха могли да растат в почва, тъй различна от глинестия черен хумус в Сицилия.
Стигнахме до върха и спряхме пред извисяващи се стени от бял камък. Тамплиерите и рицарите на крепостните стени си размениха думи, които не разбрах. По време на разговора забелязах, че зидовете не са направени от грубо натрупани камъни като оградата на манастира, който бях напуснал, а са внимателно наредени, така че да се наместват идеално един върху друг. По-късно разбрах, че тамплиерите са се научили да строят така от сарацините.
На огромния вход имаше порта от чист травертин, голяма почти един квадратен род47, а отгоре беше гравиран образът на крилат кон, изправен на задните си крака. Детайлите бяха направени толкова майсторски, че нямаше да се учудя, ако го бях видял да изскача от камъка. Бях виждал изображения, издялани в древни сгради, построени в езически времена, които Христовата църква все още не беше заменила с християнски паметници, но не очаквах такъв образ да господства на входа на крепост на свещен орден.
— Това е Пегас, митичният кон на гърците — обясни Гийом от Поатие. — Символът на нашия орден.
Изумлението ми за пореден път надделя над смирението.
— Не е ли богохулство на такова място да има езически символ?
Вместо да се обиди от дързостта ми, той се усмихна.
— Създателят ни забранява преклонението, а не гледането на такива образи. Освен това Пегас ни напомня за нашия скромен произход.
Беше ми трудно да разбера как орден, който притежава замъци като този, може да има друг произход, освен царствен.
— Как така, милорд?
Гийом от Поатие се намести на седлото, без да откъсва очи от товара на коня.
— Когато нашият орден беше млад, можехме да си позволим само няколко коня. Ако двама братя пътуваха в една посока, яздеха едно животно. От разстояние в пясъците на Свещената земя две туники, развяващи се на вятъра, приличаха на крилат кон. Символът ни напомня за смирението и бедността, които орденът ни възприе за свои добродетели.
45
Употребената дума е castellum, която означава и замък, и крепост. Преводачът е избрал думата със значение укрепление.