29.
Над незаспиващите улици на Горен Манхатън бе паднала безлунна ледена нощ, но дори и по най-яркото пладне в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891 никога не влизаше слънчева светлина. Върху обкованите с решетки прозорци бяха спуснати плътни метални капаци, които на свой ред бяха засенени със завеси от тежък брокат. Единствената светлина в стаята идваше от огъня: сиянието на канделабрите и искрите от умиращата жарава в широката камина.
Констанс седеше в люлеещ се стол от полирана кожа. Беше силно изправена, сякаш застанала нащрек, или може би готова да избяга. Взираше се напрегнато в събеседника си: Диоген Пендъргаст, който се бе отпуснал на дивана срещу нея с томче руска поезия в ръце. Говореше меко, гласът му се лееше като мед, топлите модулации на Юга странно прилягаха на напевната руска реч.
— Память о солнце в сердце слабееш. Желтей трава – завърши той, после остави тома и погледна Констанс. – „В сърцето затихва споменът за слънцето. Тревата жълтее.“ – Разсмя се тихо. – Ахматова. Никой друг не може да пише за скръбта с такава строга елегантност като нея.
Настъпи кратка тишина.
— Не мога да чета на руски – рече Констанс накрая.
— Прекрасен език, създаден за поезия, Констанс. Срамота е; усещам, че да чуеш как Ахматова говори на своя език за страданието би ти помогнало да понесеш твоето собствено.
Тя се намръщи.
— Аз не страдам.
Диоген вдигна вежди и побутна книгата настрана.
— Умолявам те, дете – рече той тихо. – Това съм аз, Диоген. Пред другите можеш да поддържаш безстрашната фасада. Но когато си с мен няма причина да криеш каквото и да е. Познавам те. Ние толкова си приличаме.
— Да си приличаме? – Констанс се засмя с горчивина. – Ти си престъпник. А аз… не знаеш нищо за мен.
— Знам много, Констанс – каза той, а гласът му бе още по-тих. – Ти си уникална. Също като мен. Сами сме. Зная, че си благословена и прокълната със странно и ужасно бреме. Мнозина копнеят за такъв дар, какъвто си получила от прачичо Антоан – а колко малко от тях биха могли да си представят какво в действителност означава подобен подарък! Не освобождение, съвсем не. Толкова дълго, дълго детство… а в същото време лишаване от това да бъдеш дете… – Той я погледна, огънят запали странно сияние в особените му двуцветни очи. – Казвал съм ти. На мен също ми бе отказано детството – благодарение на брат ми и на неговата маниакална омраза към мен.
Възраженията вече трептяха на устните й, но този път тя ги потисна. Усети как бялото мишле се размърда в джоба й и се наглася удобно за дрямка. Ръката й с дълги нежни пръсти несъзнателно погали джоба.
— Но аз вече съм ти говорил за онези години. За това как той се отнесе с мен. – Край дясната му ръка имаше чаша пастис[4] – преди малко се бе възползвал от мокрия бюфет. Взе я и отпи замислено. – Брат ми влизал ли е във връзка с теб?
— Как би могъл? Знаеш къде се намира: ти го изпрати там.
— Други в неговото положение намират начин да изпратят послание до онези, за които ги е грижа.
— Вероятно не иска да ми причинява допълнителни тревоги. – Гласът й секна. Тя сведе очи към ръцете си, които все още галеха разсеяно спящата мишка, после отново вдигна поглед към спокойното, красиво лице на Диоген.
— Както казвах – продължи той след известна пауза, – има още много общо между нас.
Констанс не отговори нищо.
— И много, на което бих могъл да те науча.
За втори път бе готова да му отвърне хапливо; и отново острата забележка остана неизречена.
— Какво е това, на което би могъл да ме научиш? – каза тя в замяна.
На лицето му се изписа кротка усмивка.
— Твоят живот, казано без заобикалки, е еднообразен и отегчителен. Дори безсмислен. Заключена си в тази къща, същински затворник. Защо? Нима не си живо същество? Не би ли трябвало да имаш право на собствени решения – да влизаш и излизаш, когато си поискаш? Вместо това си принудена да живееш в миналото. А сега отдаваш живота си на хора, които се грижат за теб поради чувство за вина или срам. Рен, Проктър – и вечният Д’Агоста, който си пъха носа в работите на всички. Те са твоите тъмничари. И не те обичат.
— Но Алойзиъс – да.
По лицето на Диоген премина тъжна усмивка.
— Смяташ, че брат ми е способен на любов? Кажи ми: някога признавал ли ти е, че те обича?
— Не се налага да го прави.
— Какво доказателство за чувствата си ти е дал?
Констанс искаше да отговори, но усети, че се изчервява от смущение. Диоген махна с ръка, сякаш да покаже, че тя няма с какво да му възрази.