— Какво решихте за мен? — попитах малкоегунд.
— Утринната зора свети над теб — отвърна той. — Ти си в безопасност, докато се намираш в селото ни.
— Благодаря ти! Аз ще бъда в безопасност и след като напусна утре селото. Виж първия лист там на дъбовия клон. Ще стрелям шест пъти и в листа ще има шест дупки в права линия.
Извадих револвера и стрелях. След шестия изстрел всички скочиха. Листът бе отрязан и тръгна от ръка на ръка. Удивлението на тези мъже не подлежеше на описание. Те не можеха да проумеят нито сигурността на стрелбата, нито удивителното обстоятелство, че стрелях, без да зареждам. Престижът ми растеше със същата бързина като страха, който изпитваха от мен. Едва след дълго дивене заеха предишните си места. Хамза Мертел отиде да ми донесе една лула и сега трябваше да разказвам, както сутринта бях обещал на баща му. Разговорът приключи едва при Могреб [45].
След като най-изтъкнатите воини бяха поканени на вечеря, тримата се върнахме в къщата. Двамата ми спътници хранеха конете, а Шефака ни очакваше с кахвето [46].
Докато пушехме и посръбвахме, тя изгради от два кола, един напречен път и няколко черги нещо като испанска стена [47], зад която изчезна с детето. След няколко мига долових тихо шептене и после звънкия глас на малкото момиченце. Бавно и ясно прозвуча:
— Къ… та… па… те… ти… то… ста… иста… са… мота… ка… са… ма… на… та…
Какво беше това? Правилно ли чух, или въображението ми придаваше погрешно значение на тези детски откъслечни звуци? Не беше кюрдски, нито персийски, арабски или турски. Не бях ли ломотел самият подобни звуци в прегръдките на милата си стара баба, когато ме слагаше в кревата и още не можех да говоря? Продължих да слушам. Чувствах се много особено, дъхът и пулсът ми бяха готови да спрат.
— Какво прави детето? — попитах татко.
— Моли се — обясни Хамза Мертал, — защото отива да спи.
— Какво се моли?
— Молитвата на бащата на моята жена.
— Той къде е? Къде живее?
— Мъртъв е.
— Мюсюлманин ли беше?
— Не зная. Не съм го познавал.
— Прощавай! Откъде взе жена си?
— Взех я със себе си, когато нахлухме при арабите абу салман.
— Бива ли да я попитам едно-друго? — помолих и в този миг Шефака пристъпи иззад паравана.
— Питай я!
— Кажи ми, о, Шефака, какво се моли преди малко твоята любимка?
— Молитвата, която татко ме научи — отговори тя с изчервяване.
— Как гласи тя?
— На някакъв непознат език е, който аз не зная. Ти също няма да го разбереш.
— О, ти само кажи молитвата! Бързо, бързо!
Тя вдигна ръце, сведе объркано очи и заизрича, макар и с чужда интонация и неправилно, но за един немец все пак разбираемо, римите:
Бях скочил и сключил ръце. Тук, в дивите планини на Кюрдистан, сред един народ на мюсюлмански фанатици, чух първата молитва на моето детство, и то на матерния си език! Вече не знам какво съм правил и говорил в следващите мигове, знам само, че дори двамата кюрди бяха изпълнени с вълнение, а че Хале Омар и йесиди стояха при входа и удивено слушаха нашия разговор.
— Кой беше баща ти? — попитах накрая Утринна зора.
— Той умря, когато бях малко момиче и тъкмо бях научила от него молитвата, но бащата на моята майка ми е разказвал за него. Той е отишъл заедно с други в Стамбул от един далечен град, който се казва Прениз, за да свири заедно с тях на каманче [48]. Аллах не е бил милостив към тях и той тръгва с един ингилиз към Халеп [49] и Мосул. Ингилизът си отишъл, той останал. Станал дженкджи [50] на мютесарифа и когато трябвало да воюва срещу абу садман; те го пленили. Останал при тях и дъщерята на моя дядо му станала жена. По-нататък за съжаление не знам нищо.
— Шефака, твоят баща е бил от моята страна. Аз често съм ходил в града, от който той е излязъл. Те го нарече Прениз, но той се нарича Пресниц, и много мъже и жени, момчета и момичета тръгват оттам по далечни страни, за да пеят и свирят на разни инструменти.
— Аллах акбар [51]! — извика тя, изплясквайки ръце. — Ти си виждал града на моя баща? Говориш езика на моята молитва? Ох, сигурно ще можеш да прочетеш и талисмана ми?