— Какъв талисман?
— Бащата на моята майка ми го даде. Той е единственото нещо, което моят баща все още е притежавал от твоята страна и народа си. По него има някакви линии и точки и надпис, който никой не може да разчете.
— Покажи ми го!
Шефака се върна зад паравана. Сигурно носеше „талисмана“ върху сърцето си. Когато излезе отново, ми подаде един лист от бележник, сгънат няколко пъти в увит в четириъгълно парче овча кожа. Разгърнах го и видях… „Аничка от Тарау“, композирана за четири смесени гласа. Колкото и да търсих, не намерих някакъв надпис или име.
— О, Шефака, аз мога да прочета този талисман, той е написан на матерния ми език. Само че той не трябва да се изговаря, а да се пее. Да ти го изпея ли?
— Ефенди, дано наистина пожелаеш да го сториш!
— Слушай тогава!
Изпях всички строфи на песента. Никога не бях пял с такова удоволствие и с такава всеотдайност както тази проста песничка в йилака на Шери Шир. Когато свърших, цялото друго отделение на къщата и „хармана“ отпред бяха изпълнени с хора. Никой не смееше дума да каже. Силата на немската песен бе грабнала душата на кюрдите, макар да не разбираха текста.
— О, красива Утринна зора — попитах, — да ти разкажа ли за красивата страна, за добрия народ на твоя баща? Да ти изпея ли още много други песни, които той е пял и свирил на каманче?
Сините й очи просветнаха в признателен поглед.
— О, ефенди, стори го и аз ще се моля за теб на Аллах и Пророка, докато съм жива!
— Да, стори го, ходих! — помоли Хамза Мертан, мъжът на красивата внучка на немското отечество. — Ти ще ни преведеш думите на талисмана и ще бъдеш гост на нашето племе, докато ти харесва.
Този мъж и тази жена се бяха обикнали. А и кой ли не би обикнал Шефака, Утринната зора! Старият Герой лъв също се надигна. Улавяйки ръката ми, той помоли с висок глас:
— Ходих, жената на моя син те нарича ефенди. Да, ти си Кара бен Немзи ефенди, един велик учен и храбър воин, който не познава страх и малодушие. Ти си достоен да бъдеш приет сред сипах[52] на себари. Ти пощади живота на кюрдите, макар че те предадоха, а после бяха в ръката ти. В твоята страна сигурно живеят мъдри мислители, дръзки ратници, милостиви победители и много красиви, верни жени. Песните на твоя народ са нежни като шепнещ лист и могъщи като ревящ лъв. Ти трябва да ни разкажеш за тази страна и за този народ. Ще бъдеш наш миван, гост, и никой няма да докосне косъм от главата ти. Ние се домогвахме до твоя араб и до оръжието ви, но те ще си останат при теб, а когато си тръгнеш от нас, ще те придружим през планини и долини, заклевам ти се!
Оттогава минаха много години, но и днес, когато чуя да ломоти някой сладък детски глас, си спомням за онази вечер в страничната долина на Заб. Спомнят ли си от време на време също за мен онези себариски воини, онази очарователна жена? Ходех те б’елит, на Шефака [53]!