– Мога да си го представя. Жената не тежи повече от четиридесет килограма, не е било трудно да я вдигне.
Мици поглежда към края на кея, водещ до океаноложката лаборатория и аквариума – голяма атракция за местните богаташи и децата им. Не и за нейните. Близначките са алергични към всичко, свързано с наука. Предпочитат да ритат топка, да играят видеоигри или да се заяждат със съседските момчета.
Двамата с Ник тръгват към кея и в съзнанието на Мици отново изниква образът на мъртвата жена. Здравословна диета, добре поддържана коса, хубава кожа. Вероятно е живяла добре – до момента, когато дяволът е стигнал до името ѝ в списъка си.
– Направи ли ти впечатление, че нашата неидентифицирана жертва все още бе с бижутата си? – Мици завърта малката венчална халка, която носи вече близо две десетилетия, и я показва на Ник. – Имаше камък, толкова голям, че бойскаутите могат да се обучават на скално катерене върху него.
– Със сигурност не е грабеж. Съдейки по жестокостта на другите рани, престъпникът не би се поколебал да отреже пръста, ако е искал пръстена.
– Каква е причината тогава? Провален опит за отвличане?
– Може би, но в такъв случай трябваше да има искане за откуп. Дори ако съпругът – ако приемем, че има такъв – се е страхувал да ни се обади.
Мици пак се замисля за трупа.
– Да, няма логика. Похитителите убиват жертвите си, след като преговорите за откуп приключат, не преди това. Дотогава близките са се притеснили до смърт и са дотърчали при нас. Ако е имало отвличане, трябваше вече да знаем.
Тя се обръща и пак поглежда към местопрестъплението.
– Видя ли какво е направил със зъбите и очите ѝ? Искал е да я обезобрази.
– Да, със сигурност не го е извършила феята на зъбките.
– Съгласна съм, но и престъпниците имат морални принципи. Дори уличните бандити в Комптън не правят такива неща, а те са най-жалките отрепки в бранша.
Докато се изкачват по пясъчния насип към кея, на Ник му хрумва, че убийството напомня дело на професионалист – макар и луд.
– Последното подобно нещо, което съм виждал, беше от италианците в долината – споделя той. – Бяха разфасовали един от своите, след като ги предал. Отмъщение. Чисто и просто.
Мици се намръщва:
– Мислиш, че е била свързана с организираната престъпност?
– Възможно е. Представи си за момент, че е жена на някой мафиот и той я е спипал в изневяра. – Ник хваща Мици за ръката и ѝ помага да се изкачи. – Първо, тя отказва да назове виновника, после се пречупва и се оказва, че любовникът е братът или най-добрият приятел на съпруга рогоносец. Бум! – Ник плясва с ръце. – Кръстникът се отдава на емоциите. Решава, че единственото решение е да прати някого да я обезобрази и очисти.
– Много извратено въображение имаш.
– Ти си ме учила.
Ник поглежда зад нея към широкия кей, водещ до покритата с червени керемиди ъглеста сграда в края. От двете страни, точно над водата, преминава четирирелсов метален парапет. Последната метална пречка достига до гърдите на Каракандес. Беше прав. Ако отиде с кола до там, човек лесно би могъл да прехвърли труп през парапета.
Мици кляка.
– Има много следи от гуми. – Посочва участъка пред себе си. – И добър слой пясък, който е запечатал следи от всичко, което е минавало оттук наскоро.
– Ако дойдеш нощем, няма да ти направи впечатление. Ще изпратя униформени да отцепят района, и криминалистите да вземат отпечатъци.
Ник вдига телефона си и сяда на парапета, докато говори.
Мици изважда малкия фотоапарат, който винаги носи, и прави няколко снимки. Понякога техниците пристигат твърде късно и някои улики вече са изчезнали. По-добре сама да вземе мерки, за да не съжалява после.
Десет минути по-късно се появяват дебел червендалест полицай с мокра от пот униформа и млад криминален фотограф. Докато Мици ги инструктира, Ник се отдалечава на няколко метра и се заглежда във вълните, разбиващи се в основата на кея. Бълбукащата пяна образува различни картини. Абстрактни сцени, отворени за интерпретация. Някой може да види препускащи коне, викинги или морски богове.
Ник вижда съпругата и невръстния син, които изгуби.
Лежат в море от собствената си кръв. С очи, белнати като развалени стриди.
И всеки път, когато ги види – когато неочакваната им поява сломи сърцето му – той не прави нищо, за да прогони образите им, нищо, за да отклони чувството на вина.
Каролина го бе помолила да излезе за малко с количката. Макс плачеше и кратка разходка из квартала щеше да го успокои. Ник обаче говореше по телефона – спешно обаждане от службата в почивния му ден. На Каролина ѝ беше писнало да чака и накрая бе излязла без него. Отбила се в кварталния магазин. Ако Ник беше там, щеше да е различно. Щеше да овладее ситуацията – наркоман, опитващ се да ограби касата, нервен и уплашен, жива бомба със закъснител, готова да избухне. Малоумният собственик се направил на мъж и грабнал пистолета, закрепен с тиксо под щанда; клиентите изпаднали в паника и се разбягали с писъци.