След това прекръсти фермата с името „Маратон“ — за да изтъкне своите познания по латинска и гръцка култура, както беше отбелязал тогава неговият братовчед Маркъс, потупвайки го с длан по бузата. През последната година Джеймс все повече удължаваше престоите си в Балтимор. От време на време дори се размисляше дали да не продаде своя конеразвъдник в Йоркшир, но после само поклащаше отрицателно глава на самия себе си. Той обичаше „Кандълторп“, обичаше Англия и английските си роднини. Не, нямаше да изостави нито единия от домовете си.
Джеймс мина откъм източната страна на конюшнята, като автоматично си прехвърляше задачите, които вече беше свършил тази сутрин, и премисляше онова, което му оставаше да направи в следобедните часове. Изведнъж се закова на място, защото долови гласа на Ослоу — нисък и плътен, хипнотизиращ всеки, който го чуе. Джеймс моментално наостри уши.
— Ами да, Диомед бил победителят на залаганията в надбягванията за тригодишни коне в Англия, в Епсъм, още през 1780 година. Но после славата му замряла, защото не спечелил повече нито едно състезание, изобщо нищо свястно вече не могъл да направи. Тогава го дали за разплод в един конезавод, но и там пак се провалил — загубил плодовитостта си. Довели го тук през 1800 година, нали разбираш, купили го за спекулативни цели. И знаеш ли какво се случило, мис Джеси? Нашият чудесен американски въздух и добра американска храна, нашите американски кобили извършили чудо с този стар кон. Той възвърнал своята сила и оплодил почти всяка кобила във всеки щат. Да, ако Диомед беше мъж, щеше да е страхотен Казанова. Диомед е прадядото на американския състезателен кон. Той няма равен на себе си, казвам ти. И никога няма да има, запомни ми думите, мис Джеси.
— Боже мой, Ослоу! Ами че аз си спомням, когато той умря. Тогава бях малко момиченце, още през… Кога точно беше?
— През 1808. Велико старче беше той. Хората, които оплакваха неговата смърт в старата колониална земя, навярно са били повече от ония, които скърбяха за Джордж Вашингтон.
Тя се разсмя — чист, сладък, продължителен смях, почти толкова дълъг, колкото кльощавите й крака.
Джеймс се отклони към входа на конюшнята и завари Ослоу покачен върху един варел. В нозете му беше приседнала Джеси с кръстосани крака и със сламка в устата. Овехтяла стара шапка стоеше отметната назад върху главата й, а гъстата й червена коса стърчеше от фибите и провисваше от двете страни на лицето й. Беше облечена в опърпани дрехи, каквито носеха всички момчета в конюшнята в дни за миене на конете, а вълнените й панталони бяха толкова стари, че на коленете й висяха издути като торби и се усукваха около глезените й. Но все пак му се стори, че луничките над носа й бяха изсветлели. А и устните й вече не бяха напукани.
— Е, Джеси — обади се той, — какво беше онова нещо, дето го използваше за лицето си? Стори ми се, че ми замириса на краставици.
— Кое нещо? — попита Ослоу, като кимна за поздрав на Джеймс.
Той обаче поклати неодобрително глава:
— Значи й разказваш за Диомед?
— Не съм използвала нищо. Просто обичам да ям краставици. Джеймс, ти виждал ли си някога Диомед?
— Само веднъж, когато бях малко момче. Баща ми ме заведе заедно с брат ми на хиподрума и той беше там — велико старче, точно както го нарече Ослоу. Стоеше там като крал и ние всички отидохме и му се поклонихме. Беше голямо представление. Да не искаш да ми кажеш, че си мъкнеш насам-натам краставици, за да ги ядеш?
— Само понякога — Джеси рязко се изправи и се изтупа от прахта.
Джеймс забеляза, че вълнените панталони бяха доста стегнати около задника й, и направи физиономия. Джеси видя неговото смръщване и бързо изрече с отбранителния тон на банкер, когото са засекли с ръка в касата:
— Просто останах няколко минути, за да видя Ослоу. Не съм тук, за да те шпионирам или нещо подобно. Ослоу каза, че Соубър Джон е оправил Суийт Сузи.
— Да. Добре мина.
— Бих искала да купя този кон.