— Можеш да ме наричаш Мак, ъ… Джерико. И благодаря, че ме спаси.
Една тъмна вежда се вдигна и той изглеждаше развеселен.
— Придържай се към Баронс, госпожице Лейн! — каза той сухо. — Трябва ти почивка. Спи!
Очите ми изпърхаха и се затвориха, сякаш беше изрекъл заклинание над мен. Отнесох се в едно щастливо място — в коридор, облепен с усмихнати снимки на сестра ми. Знаех кой е убиецът й и щях да отмъстя за нея. Бях наполовина у дома. Нямаше да го наричам Джерико, щом не му харесваше. Но исках той да ме нарича Мак и настоях сънено. Бях уморена от това да съм на шест хиляди и петстотин километра от дома и да се чувствам толкова самотна. Щеше да е приятно да си говоря на малки имена с някого тук. Всеки би свършил работа, дори Баронс.
— Мак. — Той каза името ми и се засмя. — Що за име за нещо като теб. Мак. — Той се засмя отново.
Исках да знам какво има предвид с това, но нямах сила да попитам.
После пръстите му докоснаха леко като пеперуди очуканата ми буза и той заговори тихо, но не на английски. Звучеше като някой от онези мъртви езици, които използват в някои филми, на които не обръщах много внимание. Сега съжалявах, че не съм гледала поне един или два от тях, защото сигурно щях да съм много по-добре подготвена за всичко това, отколкото бях.
Мисля, че тогава той ме целуна. Не беше като никоя целувка, която бях усещала до този момент.
А после падна мрак. И засънувах.
Двайсет и пет
Не, не така! Ти го заливаш. Първият пласт трябва да е тънък — казах му. Това не е торта, на която правиш глазура. Това е нокът.
Седяхме на върха на „Книги и дреболии Баронс“ в тучна оранжерия на покрива, за чието съществуване нямах представа, докато Фиона, която показа повече състрадание към раните ми, отколкото очаквах, не беше ме довела тук. Прекарах късните следобедни часове просната на една лежанка, преструвайки се, че чета, но всъщност не го правех. Когато ярки прожектори заляха покрива от всички страни малко преди да падне мрак и осветиха градината, аз огледах хубаво ноктите си, слязох за комплекта за маникюр, върнах се горе, разположих инструментите си върху красива масичка от ковано желязо и стъкло под един от най-ярките прожектори и направих каквото можах. Но без значение колко усърдно опитвах, не бях в състояние да лакирам ноктите на дясната си ръка с шинираната лява. После пристигна Баронс и аз реших да не губя време, а да го хвана на работа.
Един мускул подскочи на челюстта му.
— Кажи ми отново защо правя това, госпожице Лейн!
— Ох! — казах. — Защото ръката ми е счупена — размахах шинираната ръка, в случай че е забравил.
— Не мисля, че си опитала достатъчно упорито — каза той. — Мисля, че трябва да опиташ отново. Мисля, че ако извиеш шината ето така — ой демонстрира, като междувременно покапа лак за нокти по плочките, — а после извиеш ръка ето така. — Той кимна. — Опитай! Мисля, че ще стане.
Изгледах го хладно.
— Ти ме влачиш навсякъде и ме караш да душа за ОС. Аз оплаквам ли се през цялото време? Не. Преглътни го, Баронс! Най-малкото, което можеш да направиш, е да лакираш ноктите ми, докато ръката ми е счупена. Не е като да те моля да лакираш и двете ръце. И изобщо не те моля да правиш пръстите на краката ми — въпреки че наистина бих могла да използвам малко помощ за педикюра си. Доброто поддържане на краката беше работа за две ръце.
Той ме изгледа кръвнишки при възможността да се наложи да лакира пръстите на краката ми с подходящия блестящ, златно-заскрежен лак „Ледената принцеса се изчервява“, което, между другото, винаги ми е изглеждало като оксиморон. Никоя от ледените принцеси, които познавах в гимназията и в колежа, не беше от изчервяващия се тип.
— Някои мъже — информирах го надуто, — биха молили за възможност да лакират ноктите на краката ми.
Баронс наведе глава над ръката ми, нанасяйки бледорозов лак на безименния ми пръст с взискателна загриженост. Изглеждаше голям, мускулест, мъжествен, и глупав, докато лакираше ноктите ми, като римски центурион, навлечен с къдрава готварска престилка. Прехапах вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмея.