— Сигурен съм, че биха, госпожице Лейн — каза той сухо.
Все още ме наричаше госпожица Лейн.
След всичко, което преживяхме. Сякаш не беше намерил картата ми с розовата точка, която бях пробила в нея, не ме беше последвал в Мрачната зона, не ме беше спасил, не ме беше шинирал, не ми беше сложил лед, не беше ме бинтовал и дори сякаш не беше ме целунал.
Свих очи, изучавайки тъмната му наведена глава. Знаех как ме е намерил. Фиона ми каза, че му се е обадила още щом ме е видяла да влизам в изоставения квартал. От изпълненото й с вина състрадание към раните ми обаче останах с впечатление, че не му се беше обадила веднага, ако ме разбирате.
Но това беше всичко, което знаех. Бях прекарала повечето време от трите дни, откакто бях отишла на ЛаРу 1247, в дълбок медикаментозен сън, от който изплувах само колкото Баронс да ме нахрани с нещо, преди да ми заповяда да спя отново.
Гърбът и хълбоците ми бяха натъртени, различни части от мен бяха бинтовани и обездвижени, ребрата ми бяха увити и ме болеше дори да дишам, но хубавото беше, че окото ми отново беше почти напълно отворено. Още не бях събрала достатъчно смелост да се погледна в огледало, нито бях взимала душ от четири дни, но имах други неща на главата си точно сега, като някои от въпросите, които прогаряха дупки в корема ми цял ден.
— Добре, Баронс, време е.
— Няма да ти помогна да си бръснеш краката — каза той мигновено.
— О, моля те! Сякаш щях да ти позволя. Имам предвид за въпроси.
— О!
— Какво си ти? — хвърлих въпроса върху него като кофа ледена вода.
— Не схващам — каза той с едно от онези елегантни галски свивания на раменете.
— Ти скочи от десет метра в онзи склад. Трябваше да си счупил нещо. Трябваше да си счупил две неща — като например краката. Какво си ти?
Последва още едно свиване на рамене.
— Мъж с въже?
— Ха-ха! Не видях въже.
— Не мога да ти помогна. — Погледът му беше сух, отегчен и достатъчен, за да ме накара да се съмнявам в това, което бях видяла. Все пак, по това време бях доста замаяна. Не можех със сигурност да гарантирам, че не е имало някой от онези усъвършенствани кабели, които крадците винаги използват във филмите. Опитах нова тактика.
— Ти хвърли Малусѐ така, че той прелетя през помещението. Заби се в палетите, после в товарача.
— Аз съм силен, госпожице Лейн. Искаш ли да пипнеш мускулите ми? — Той показа зъби, но това не беше истинска усмивка и двамата го знаехме. Преди две седмици щеше да ме сплаши.
— Не ми пука колко си силен. Малусѐ е суперсилен. Той е вампир.
— Може би. Може би не. Последователите му мислят, че е мъртъв.
— О, щастлив ден! — казах пламенно. — Един по-малко!
Оставаха само около хиляда, по мои изчисления, но се боях, че може да съм много далеч от истината, че може сериозно да съм подценила врага.
— Недей още да празнуваш, госпожице Лейн! Не вярвай, че нещо е мъртво, докато не го изгориш, не разровиш пепелта му и не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея!
— Шегуваш се! Някои неща толкова ли са трудни за убиване?
— Някои неща, госпожице Лейн — каза той, започвайки втория пласт от маникюра ми, — е невъзможно да бъдат убити. Обаче не съм сигурен, че Малусѐ е един от тях. Това остава да бъде видяно.
Изстрелях следващия си въпрос към него.
— Защо Сенките те оставят да влизаш в Мрачната зона, Баронс?
Той боядиса целия ми показалец в розово. После с цялото си нахалство се взря в мен, сякаш аз го бях направила.
— Проклятие, Баронс! Изглеждаха добре, преди да направиш това! — издърпах ръката си. — Натопи едно топче памук в това! — бутнах шише лакочистител към него. Той го взе с твърд поглед.
— Шпионираш ли ме, госпожице Лейн?
— Чиста случайност, Баронс. Случи се така, че гледах през прозореца, когато ти изглежда правеше нещо нечестиво, което само ме кара да се чудя колко нечестиви неща правиш, когато не гледам през прозореца. Къде е „Майбахът“?
Мимолетна усмивка изви устните му. Бързата притежателна усмивка на мъж с нова играчка.
— На О’Баниън вече не му трябваше. Полицаите дори не виждат — как я наричаше? — Мрачната зона? Щеше да стои там цяла вечност. Щеше да бъде голяма загуба.