Два дни по-късно същото представление се повтори. След като се смях от сърце на комичните истории на моя господар, той ми подаде един роман с жълти корици и като премести стола ми малко встрани, така че сянката ми да не пада върху страницата, помоли ме да му чета на глас. Четох близо десет минути, започвайки от средата на една глава, но внезапно, посред едно изречение, той ми заповяда да спра и да сменя дрехите си.
Можете да си представите, господин Холмс, колко ме озадачиха тия необикновени действия. Забелязах, че двамата винаги внимаваха да бъда с гръб към прозореца, така че аз бях изпълнена от желание да видя какво става зад гърба ми. Отначало изглеждаше невъзможно, но скоро открих начин. Ръчното ми огледало се бе счупило и ми хрумна да скрия едно парче в кърпичката си. На следния ден, както се смеех, сложих кърпичката пред очите си и с малки усилия успях да видя всичко, което ставаше зад мене. При първото поглеждане се разочаровах, понеже не видях нищо. Вторият път обаче забелязах един човек със син костюм да стои на шосето и да гледа към нас. Обикновено шосето е доста оживено. Този човек обаче се бе облегнал на оградата на замъка и ме гледаше вторачено. Смъкнах кърпичката си и когато погледнах, забелязах, че госпожа Рукасел ме гледа със странен изпитателен поглед. Не каза нищо, но съм сигурна, че се е досетила за огледалото. Тя стана веднага.
— Джефри — каза тя, — има един нахален човек на пътя, който гледа към госпожица Хънтър.
— Не е ли някой ваш приятел, госпожице Хънтър? — запита той.
— Не, не познавам никого от тоя край.
— Боже мой, какъв нахалник! Моля обърнете се и му направете знак да си отиде.
Аз сторих това и в същия момент госпожа Рукасел свали транспаранта на прозореца. Това стана преди една седмица и оттогава не са ме карали да седя пред прозореца, нито да обличам синята рокля, нито съм виждала младия човек на пътя.
— Моля продължете — каза Холмс. — Вашият разказ обещава да бъде много интересен.
— Страхувам се, че ще го намерите малко разпокъсан и едва ли ще откриете връзка между различните случки. Още първия ден, когато пристигнах в замъка, господин Рукасел ме заведе до една малка постройка близо до вратата на кухнята. Когато се приближихме, чух тракане на верига и шум от движението на голямо животно.
— Погледнете оттук — каза господин Рукасел, показвайки ми една цепнатина между дъските. — Не е ли красиво?
Аз погледнах и забелязах две блестящи очи и някаква грамадна маса, свита в тъмнината.
— Не се страхувайте — каза моят господар, смеейки се на страха ми. — Това е моето куче Карло — порода мастиф. Наричам го мое, но само прислужникът Толър може да се справи с него. Храним го веднъж на ден, но и тогава не му даваме достатъчно, за да бъде винаги лют като синап. Толър го отвързва всяка нощ и Господ да е на помощ на грешника, който би се изпречил на пътя му. За Бога, в никой случай не прекрачвайте прага нощем, защото това може да ви струва живота.
Предупреждението не бе напразно, понеже два дни по-късно, към два след полунощ, се случи да гледам през прозореца на спалнята ми. Беше красива лунна нощ, тревата пред къщата бе като посребрена и бе ясно като ден. Стоях завита, наслаждавайки се на красивата гледка, когато почувствувах, че нещо се движи в сянката на сградата. Когато излезе на лунната светлина, видях, че това бе едно гигантско куче, голямо като теле, кафяво, с увиснала челюст и черна муцуна. То премина по тревата и изчезна в сянката на съседните дървета. Тоя страшен мълчалив часовой накара кръвта ми да изстине, което, предполагам, никой крадец не би успял да стори.
Сега ще ви разправя една твърде необикновена случка. Отрязаната си коса бях поставила свита в дъното на куфара. Една вечер, след като детето си бе легнало, започнах да се забавлявам, като разглеждах покъщнината на стаята и поставях в ред нещата си. В стаята имаше един стар шкаф с чекмеджета, горните две на който бяха празни и отворени, а най-долното бе заключено. Първите две напълних с бельото си и понеже имах да изваждам още някои работи, почувствувах нужда да използувам третото. Дойде ми наум, че може да е заключено по погрешка. Взех връзката с ключовете и се опитах да го отворя. Още първият ключ стана и чекмеджето се отвори. Вътре имаше само едно нещо. Това бе моята коса.