— Но ако бях знаела…
— Е, сега нали знаете? И ако още веднъж прекрачите тоя праг — тук за миг усмивката му стана гневна и той ме смрази с демонското си изражение, — ще ви хвърля на кучето.
Бях така изплашена, че не зная какво съм направила. Не помня как се намерих, цяла трепереща, на леглото. Тогава си спомних за вас, господин Холмс. Невъзможно ми бе да живея повече там без съвета на някой приятел. Страхувах се от къщата, от този мъж, от жената, от слугите, дори от детето. Всички ми се струваха ужасни. Разбира се, бях напълно свободна да избягам, но любопитството ми бе така силно, както и страхът. Скоро реших какво да правя. Трябваше да ви телеграфирам. Сложих си шапката и палтото, отидох до станцията, която е на около половин миля от къщата, изпратих ви телеграма и се върнах успокоена. Когато наближих вратата, страшна мисъл ми мина през ума: Ами ако кучето е отвързано? Но си спомних, че в онази вечер Толър се бе напил до безчувственост, а пък знаех, че той бе единственият човек, който имаше власт над кучето и който би се осмелил да го освободи.
Влязох необезпокоена в стаята си и прекарах цялата нощ будна. Тази сутрин лесно получих разрешение да дойда в Уинчестър, но трябва да се завърна преди три часа, тъй като господин и госпожа Рукасел ще правят посещение и ще се върнат късно през нощта, а през тяхното отсъствие ще трябва да се грижа за детето. Това е всичко, господин Холмс. Ще ви бъда крайно признателна, ако ми кажете какво означава всичко и най-вече — какво трябва да правя по-нататък.
Ние двамата изслушахме с учудване тая необикновена история. Сега приятелят ми стана и започна замислено да се разхожда напред-назад.
— Толър пиян ли е? — запита той.
— Чух жена му да казва на госпожа Рукасел, че не могла с нищо да му помогне.
— Това е добре. И Рукаселови излизат тая вечер?
— Да.
— Имате ли зимник с добра заключалка?
— Да, зимникът с виното.
— През цялото това време вие сте действували като храбро и събудено момиче, госпожице Хънтър. Мислите ли, че можете да извършите още един подвиг?
— Ще се опитам. Какъв?
— Приятелят ми и аз ще бъдем в замъка в седем часа. По това време Рукаселови ще са излезли и се надявам, че Толър няма да е в състояние да действува. Остава само госпожа Толър, която може да вдигне тревога. Ако можете да я изпратите в зимника по някаква работа, това много ще ни улесни.
— Ще го сторя.
— Отлично. Доколкото мога да схвана, има само едно възможно обяснение. Вие сте били заведена там, за да представлявате някого. А човекът е затворен в онази стая. Няма съмнение, че това е госпожица Алис Рукасел, за която доколкото си спомням, се предполага, че е заминала за Америка. Вие сте били избрана, тъй като по ръст, фигура и цвят на косата напълно приличате на нея. Косата на момичето е отрязана поради някаква болест, която, предполагам, е прекарало и, разбира се, затова и вашата е трябвало да бъде пожертвувана. По една случайност вие сте попаднали на нейната коса. Човекът на пътя несъмнено е бил някой неин приятел — вероятно годеникът й, и понеже сте носели нейната дреха, приличали сте на нея и от вашия смях, а по-късно от жеста ви той е трябвало да се убеди, че госпожица Рукасел е напълно щастлива и повече не се нуждае от вниманието му. Нощем кучето е било отвързвано, за да му попречи да се срещне с вас.
— Уверена съм, че сте напълно прав, господин Холмс. Хиляди неща, които си спомням сега, ме карат да мисля, че сте прав. О, нека не губим нито минута и да помогнем на това нещастно създание.
— Трябва да бъдем предпазливи, защото имаме работа с един крайно хитър човек. До седем часа нищо не можем да направим. Тогава ще дойдем при вас и ще се опитаме да разкрием тайната.
Точно в седем часа ние влязохме в замъка. Госпожица Хънтър ни посрещна усмихната.
— Успяхте ли? — попита Холмс.
Глух удар долетя някъде от долу.
— Това е госпожа Толър в зимника — каза тя. — Съпругът й спи в кухнята. Ето ключовете, които взех от слугите.
— Добре сте сторили — каза Холмс с ентусиазъм. — Сега ни водете.
Изкачихме стълбите, отключихме вратата, прекосихме коридора и се намерихме пред заключената врата. Холмс отряза въжето и махна желязото. Опита разни ключове, но без успех. Никакъв звук не идваше отвътре; лицето на Холмс се помрачи.
— Дано не сме закъснели — каза той. — Хайде, Уотсън, подложи рамо тук и да видим не може ли да влезем сами.
Вратата бе стара и под напора ни се откърти. Двамата се втурнахме в стаята, но тя бе празна. Нямаше никакви мебели освен едно твърдо легло, малка маса и кошница с бельо. На тавана имаше прозорец, който бе отворен.