— А ако не го направя? — попита Ричард.
— Значи си долнопробен мошеник и неверен подлец, който вече не е мой оръженосец, нито приятел, нито синът, за какъвто те смятах.
Лицето на Савидж се смекчи.
— Моля те, в името на Бога, тръгвай вече!
Ричард се приведе, отблъсна меча и леко целуна сър Гилбърт по обветрените бузи и потното чело. Докато го правеше, очите му се напълниха със сълзи, горещи и горчиви.
— Тръгвай, момче! — нареди му сър Гилбърт хрипкаво. — Остави ме в Божиите ръце.
Без да поглежда назад, Ричард се измъкна от канавката. Притискайки дисагите под наметката си, Ричард Грийнел, беден оръженосец от армията на Едуард Английски, се запрепъва през бойното поле на Поатие. Рано сутринта полето беше тучно и зелено, кипящо от сокове под есенното слънце. Сега това беше адът на земята. Гъста мъгла започваше да се спуска, сякаш самата Природа се опитваше да скрие ужаса: обезглавени трупове, коне, обезумели от болка, които тъпчеха с подкованите си копита ранените и умиращите, струпани около тях като купчини есенни листа. Студеният нощен въздух беше изпълнен с виковете и стоновете на ранените. Някъде френски войник викаше майка си, а до него английски стрелец плачеше за съпругата и децата си.
Звукът от битката вече беше заглъхнал. Французите отстъпваха панически, а англичаните бяха твърде изтощени, за да ги преследват. От време на време някой монах или свещеник преминаваше, за да утеши умиращите, колкото може. Грийнел изпрати един от тях в посоката, където се намираше сър Гилбърт, защото възможността за обогатяване беше довела тук всички мародери и те обикаляха с малките си ками, за да довършат ранените и да ги ограбят. Понякога Ричард срещаше групи от тях, но видът на оголения му меч и мрачното му лице осигуряваха безпрепятственото му преминаване. От време на време срещаше групи английски стрелци, които го спираха и го питаха за името и титлата. Акцентът му бързо ги караше да приключат с разпита и го оставяха на мира. Искаше му се да спре и на два пъти предложи вода на мъже, които крещяха от жажда. Същевременно си намери по-добър меч, броня, кама, храна и вода от една торба, дори една наметка от рицар, който вече нямаше да има нужда от нея.
Когато наближи края на бойното поле, Ричард видя прекрасен боен кон, черен, висок и величествен, който разтърсваше грива и риеше земята. От време на време изцвилваше тихо към трупа, който лежеше до него. Оръженосецът бавно се приближи и му заговори тихичко. Бръкна в торбата си, извади остатъка от ябълката, която беше нахапал, преди да започне битката, и му я поднесе. Конят внимателно я пое от ръката му и ушите му се присвиха от удоволствие. Като не спираше да му шепне, Ричард го яхна. Големият боен кон не се противопостави, макар тихичко да изцвили над проснатия труп. Когато оръженосецът дръпна юздите и леко го пришпори, жребецът се обърна и препусна в нощта.
За щастие, конят се намираше на далечния край на бойното поле, близо до пътя, който се виеше през храстите. Ричард никога не беше яздил такова животно и въпреки трагичната си и окончателна раздяла със сър Гилбърт, се поддаде на чувството за власт и скорост. Едва когато се отдалечи на известно разстояние, той дръпна юздите и отби коня от пътя на място, обрасло с дървета. Слезе, хвана главата на коня между дланите си, целуна го и нежно му зашепна, както правеше с всеки кон, за който трябваше да се грижи. Огромният жребец му отвърна с потъркване на носа. Сега Ричард имаше възможност да го огледа по-отблизо. Той беше катраненочерен от главата до опашката, козината му — лъскава и мека; имаше мощни хълбоци, здрави крака, подострени копита и пропорционални врат и глава. Когато младежът се обърна, конят го последва, сякаш също се радваше на компанията му. Ричард тихичко се засмя и бръкна в торбата за последните остатъци от ябълка, като позволи на жребеца да оближе пръстите му. После прегледа сбруята — юздите и седлото бяха от тъмночервена испанска кожа, токите, ремъците и стремената бяха с великолепна изработка.
— Господарят ти сигурно е бил някой богат лорд — прошепна оръженосецът.
Когато вдигна седлото, той възкликна изненадан, като откри изтъкания отстрани джоб. Свали цялото седло и внимателно прегледа тайното отделение. Конят веднага полегна и се претърколи, за да почеше гърба си. Ричард извади сребърните монети, скрити в джоба, и подсвирна от учудване, като преброи поне сто лири. Той отново оседла коня и върна среброто там, където го беше намерил. Закопча сбруята, провери всеки ремък поотделно и отново го яхна. После се приведе, поглади врата на коня и прошепна в ухото му.