„Не съм готова за това“ — не спираше да си повтаря тя. Знаеше, че в неговите очи вече изглежда силно притеснена и затова той бе започнал да я третира с безупречно кавалерство.
— Студено ти е, Елизабет — не беше въпрос, а твърдение.
— Добре съм — но тя знаеше, че потреперва.
— Ще ти поръчам чаша вино.
— Не, моля те…
— Да. Мисля, че трябва да го изпиеш.
Направи някакъв сигнал с ръка и виното автоматично пристигна.
Елизабет го видя как пак наблюдава устните й, докато тя вдига чашата с вино. „Кара ме да се чувствам като кралица и същевременно като… нещо друго…“ — каза си тя. И положи съзнателни усилия да спре да трепери. А когато той се приведе през масата и докосна устните й, тя едва се сдържа да не се дръпне рязко — имаше чувството, че се е опитал да я удари.
— Един косъм… пръстите му бръснаха устните й. — Просто един косъм, залепен на устните ти.
Там, където той я бе докоснал, кожата й се затопли.
— Елизабет… — започна той.
— Аз не… не мога… — опита се да каже тя.
Внезапно телефонът му иззвъня. Двамата се загледаха в блекбърито, което лежеше на масата между тях.
— Какво ще кажеш? — попита той. — Да го вдигна ли?
Елизабет прокара ръка по бузата си и промърмори:
— Може би е по-добре да го вдигнеш.
Той натисна бутона за приемане и изрече на турски:
— Евет22? — а после на английски: — О, да, разбира се. Минутка!
Измина секунда, докато тя осъзнае, че той й подава телефона си.
— За теб е — каза и очите му се плъзнаха по лицето й.
— За мен? — Елизабет пое слисано телефона от ръката му. — Ало… О, да! Здравей! Да, все още съм в Истанбул. Ама как… Разбирам. Много мило от твоя страна! Наистина!? Ама това са фантастични новини… Веднага ще го погледна! Да, много благодаря!
Затвори и двамата се спогледаха.
— Нека отгатна…
Вече и двамата се смееха.
— Хадба й е дала този номер.
— Кой беше? Приятелката ти Иви?
— Не. Научната ми ръководителка. От Оксфорд. Доктор Алис. Когато не ме намерила по мобилния, звъннала в къщата за гости и Хадба й дала твоя номер.
Когато Елизабет му подаде телефона, той хвана ръката й и я задържа. И този път тя не се опита да се дръпне.
— Някакви интересни новини ли? — попита.
— Да — тя сведе очи към ръката му, която държеше китката й. — Много добри новини. Смята, че е успяла да намери портрета на Пол Пиндар! Спомняш ли си, че ти казах, че открих негова репродукция в една книга тук?
— Да, помня.
С все така сведени очи, Елизабет завъртя бавно ръката си, докато дланта й не се озова върху пръстите му.
— Репродукцията беше толкова лоша, че не успях да видя никакъв детайл.
И видя как той прокарва бавно палец по нежната кожа на ръката й.
— Но може би сега… — не довърши. — Както и да е. Писала ми е имейл.
— Искаш ли да използваш това? — и кимна към своето блекбъри.
— Не — поклати глава тя. — Може да почака.
Между тях се настани тишина. Тя вдигна очи и видя, че той й се усмихва, и изведнъж лекотата в отношенията им се възвърна.
— Е, няма ли да кажеш нещо? — попита той.
Може би виното бе виновно за това, че тя бе станала толкова дръзка. Приведе се към него и прошепна:
— Мисля, че от известно време ме съблазняваш!
— Така ли? — той хвана вече и двете й ръце и бавно ги целуна една по една, а след това и дланите й. — А аз си мислех, че е обратното.
Двайсет и шеста глава
Константинопол
4 септември 1599 година, на зазоряване
Утрото все още не бе настъпило напълно, когато Пол Пиндар се отправи за аудиенцията си при валиде султан.
От двореца бяха изпратили съобщение, че секретарят ще бъде взет от една от личните лодки на валиде, но когато тя дойде — малък каяк, управляван само от шест роби — се оказа недостатъчно голяма, за да побере свитата, която Пол с такова старание бе подбрал. Така той се качи съвсем сам в очакващата го лодка, наблюдаван мълчаливо от облечените в ливреи членове на неосъществения му антураж преподобният Мей, господин Шарп и господин Ламбет, чиракът на Джон Сандерсън — Джон Хенгър и кочияшът Нед Хол, които просто се обърнаха и се отправиха обратно към къщата на посолството в Пера.