Гребците загребаха мълчаливо, но не през Златния рог по посока на двореца, както бе очаквал Пол, а в противоположната посока, нагоре по Босфора, и само след половин час седемте хълма на града останаха зад тях. Напредвайки бързо по течението, те се отправиха първо към европейския бряг на протока. Срещу тях, на източния бряг, Пол зърна покривите и минаретата на Юскюдар — селото, където султанът продаваше и купуваше конете си. Тук имаше много къщи и имения, чиито цветни и овощни градини бяха разположени на самия бряг. Пол знаеше, че валиде султан притежава няколко летни двореца тук, така че сигурно се бяха запътили към някой от тях, но малкият каяк не показа с нищо, че възнамерява да прекоси Босфора в тази точка, а нито капитанът, нито неговият придружител — един от дворцовите евнуси, не благоволиха да удостоят с отговори въпросите му.
Не след дълго селищата и къщите останаха далече зад тях. След още половин час безмълвно гребане каякът най-сетне прекоси Босфора по посока на азиатския бряг и се отправи към сенките на горите.
Тук водата беше равна и зелена, повърхността й — стъклена. Когато Пол бръкна за миг с ръка в нея, му замириса на речна вода. Дърветата — кестени, бадеми и ясени — бяха обагрени със съвсем лек нюанс на златистото. В един бор с широка, подобна на чадър корона, се бе установила колония от чапли, прегърбени и посивели като старци. Ниско над водата, съвсем близо до тях прелетя ято корморани. Пол забеляза тук-там по някоя къщичка на дървени колони, надвиснала над водата. Няколко мъже бяха насядали по камъните наоколо и ловяха риба. Но в преобладаващата си част гората бе изпълнена с хлад и призрачна тишина.
Той потрепери. Въпреки че бе едва в началото на септември и дните като цяло бяха топли, по заръка на валиде в лодката го очакваше наметало, обшито със самур, и кошничка с череши и нарове, покрита с бродирана ленена кърпа. Той метна мантията на раменете си и попита:
— Колко още?
Евнухът се оказа ням — издаде някакви нечленоразделни звуци и посочи с брадичка. Пол се обърна и погледна. Бяха стигнали до малко заливче. И там, като че ли носеща се към тях сред дърветата, постепенно се очерта малка розово-червена постройка.
Когато слезе от каяка, Пол беше посрещнат от други двама евнуси, които го ескортираха до красива градина, излизаща направо на морския бряг. Мраморни канали, пълни с вода, минаваха между редиците портокалови и лимонови дървета, борове и чинари с широки корони хвърляха сенки над лехите с рози. Имаше много фонтани и едно езеро с рибки, в което се носеха лениво няколко дебели шарана.
В самия център на градината, в сянката на едно Дърво на Юда23 имаше павилион. Пол беше виждал често тези малки къщички на удоволствието, доста приличащи на модерните напоследък в Англия банкетни къщички, но точно тази не бе облицована с плочки, а бе направена изцяло от стъкло. След като я огледа, Пол заключи, че който седеше в павилиона, би могъл да вижда цялата градина, но самият той не би могъл да бъде видян.
Зачака. Не се случи нищо. Никой не дойде. Беше съвсем сам в тази градина. Двамата евнуси не се виждаха никъде. После с периферното си зрение забеляза някакво движение, проблясък на нещо зелено, но когато се обърна, там нямаше никого. Той си беше все така сам.
Само дето не беше сам. По пътеката към него вървеше голям котарак — бял, с искрящи очи, едното зелено, другото синьо.
— Здравей, писанчо!
Когато Пол се наведе, за да погали животното, то се отърка собственически в краката му, а после отмина. Пол го видя как се отправя към самия бряг, където приседна с гръб към него и застина подобно на сфинкс.
— Харесваш ли котарака ми, Пол Пиндар ага?
Глас — онзи глас — по-красив от всичко, което беше чувал някога, му говореше иззад стъкления павилион.
Пол едва устоя на желанието си да се завърти рязко. Но вместо това само свали шапката си и застина с приведена почтително глава.
— Много добре, англичанино! — смехът й беше същият, какъвто го помнеше. — Ста бене! Но вече можеш да се обърнеш!
Когато Пол се обърна, установи, че тя действително се намира в павилиона, макар че как се бе озовала там, без той да я види, си оставаше истинска мистерия. Входът на павилиона беше покрит с дебело платно, което я скриваше от нежеланите погледи.
— Ела насам, не се страхувай! Приближи се! Както виждаш, тук сме съвсем сами.
23
С такова име бива наричан понякога церцисът, известен още и като див рошков. Цъфти в красиви розови цветове и е едно от най-често използваните дървета за украса на нашите паркове. — Б.пр.