— За вас, Кая кадън! — старата й лапа се сключи около ръката на Силия и набута в нея нещо гладко и кръгло. — Ето това дойдохме да ви кажем. Една от кирите остави това за вас!
Силия отвори пръстите си. И в ръката й, под лъчите на слънцето, проблесна позлатената месингова кутия на компендиума на Пол.
— Какво има, кадън? — сложи нежно карийе Тюса ръка на рамото й. — Не сте ли добре?
Силия не отговори. Натисна тайното лостче в основата, компендиумът се отвори и оттам я погледна собственото й лице.
И тогава, преди да си даде сметка какво прави, Силия приседна на стълбите пред банята и се разплака. Плачеше ли, плачеше и сълзите й сякаш извираха от някакъв дълбок извор в гърдите й, за който до този момент тя не си бе давала сметка. Плачеше за карийе Тата и карийе Тюса — две старици, които до този ден не бе познавала; плачеше за Гюлай хасеки, удавена на дъното на Босфора. Но преди всичко и най-вече плачеше за себе си, защото беше оцеляла след корабокрушението; плачеше и за моряците на борда, които не бяха оцелели; плачеше и за мъртвия си баща, и за изгубената си любов — любов, която никога не бе по-изгубена от сега, когато отново беше намерена.
Трийсет и първа глава
Истанбул
В наши дни
В деня след бурните сънища Елизабет остана в стаята си почти през целия ден, потънала в четене. В късния следобед, когато слезе долу, надявайки се да намери Рашид, за да го изпрати за сандвич, с изненада установи, че Хадба я очаква във фоайето.
— Елизабет, значи наистина си била тук… Току-що звъннах в стаята ти. Радвам се, че те хванах! — и с напълно неразгадаема физиономия Хадба я подкани с ръка към стаичката под стълбите. — Имаш посетител, скъпа.
— Мехмед? — светнаха очите на Елизабет. — Той се върна?
Тъкмо се канеше да се обърне и да побегне към дневната, когато Хадба сложи ръка на рамото й и изрече:
— Не, скъпа, не е Мехмед…
Но преди да успее да си довърши изречението, Елизабет чу зад гърба си познат глас:
— Здравей, Елизабет!
Завъртя се на пета. И ето го пред нея, съвсем същия. Избелели дънки, кожено яке, подканящи за секс очи. Пряко сили тя изпита прилив на истинско животинско желание към него.
— Мариус?
— Здравей, красавице!
— Но какво правиш тук? — глупав въпрос. — Как ме намери? — още по-глупав. От нерви ли бе започнала да му се усмихва?
— Дойдох да те намеря, скъпа — гласът му беше мек, почти гукащ, глас, който в недалечното минало я караше да се предаде на почти всяко унижение, само и само да го чуе отново.
— Съжалявам, Мариус, но аз не…
Но преди да успее да каже каквото и да било повече, той вече я бе прегърнал и я целуваше по устните.
— Ти избяга от мен — прошепна.
— Недей… — Елизабет се опита да се отскубне от него, но бедрото й се удари неловко в неговото.
„Какъв му е проблемът на този човек? — почти чу думите на Иви. — Не те иска, но същевременно не може да те пусне!“
— Как ме намери?
Оглеждайки го, тя леко потрепери. От ужас или от вълнение? Косата му, която беше винаги разрошена, беше станала още по-дълга и се къдреше около яката на якето му. Той беше толкова близо, че тя усещаше познатия му аромат, на косата и кожата му, миризмата му на цигари и мръсни чаршафи, не толкова неприятното, леко кисело ухание на кожата на якето му.
— Липсваше ми — изрече той. И нахален, на всичко отгоре! Не отговори на въпроса й. Незнайно защо Елизабет установи, че ръката й беше преметната през врата му, пръстите й пълзяха в косата му. Близо шест седмици на забрава и за какво?
— Какво ще кажеш да отидем в стаята ти, а? Трябва да поговорим — промърмори той и плъзна пръсти по гърба й. — Опитах се да убедя портиерката тук да ме пусне горе — промърмори в ухото й, — но тя не отстъпи. Коя е старата чанта, между другото?
Изведнъж Елизабет си даде сметка за солидната и невъзмутима фигура на Хадба, която стоеше само на няколко крачки от тях.
Той си играе със сърцето ти.
Стресната, тя погледна Хадба.
— Какво каза?
— Нищо не съм казвала — промърмори Хадба и продължи да си стои там. Крещящата липса на благоприличие в поведението на Мариус бе изписана така ясно върху лицето й, че сякаш заля Елизабет с ледена вода. Засрамена, младата жена се отдръпна от него.
— Извинявам се! Хадба, това е Мариус. Мариус, това е моята хазяйка Хадба.