— Ако така се казва. Имам предвид звездоброеца.
— Да, точно той е. Джамал. Джамал ал-Андалус — отговори Пол, който вече навличаше турската си роба. — Повикай еничаря, но бъди дискретен! Хайде, нямаме време за губене!
Четвърта глава
В наши дни
Любезни приятелю,
Получих твоето писмо и всичко останало. Желаеш да научиш всички обстоятелства около злощастното пътешествие и крушение на добрия кораб „Силия“ и за още по-злощастната и трагична история на Силия Лампри — дъщеря на покойния капитан на същия кораб, която в навечерието на венчавката си с един търговец от компанията „Левант“, впоследствие известен като сър Пол Пиндар, покойният многоуважаем посланик на негово величество в Константинопол, беше отвлечена като робиня от турците и продадена в Константинопол, и оттам избрана да слугува като „карийе“10 в сарая на великия господар — история, която, колкото добрият Бог ми даде възможност, ще доведа до твоето знание.
Сърцето на Елизабет препускаше. Знаех си! Въпреки че мастилото бе избледняло значително, текстът се четеше безпроблемно, почеркът беше равен и не особено сбит — перфектен, ясен секретарски почерк, изненадващо лесен за четене. Хартията, с изключение на водния знак по протежение на една от прегъвките, беше в много по-добро състояние, отколкото тя смееше да се надява.
Елизабет вдигна глава. Беше малко след девет сутринта в събота и тя бе един от тримата читатели в Ориенталската читалня в този ранен час. Беше успяла да се настани на една от ъгловите масички, колкото е възможно по-далече от бюрото на библиотекаря. Бе наясно, че съвсем скоро ще бъде длъжна да им покаже откритието си, но й се искаше да може първа да го прочете и да си направи собствено копие, без някой друг да й диша във врата.
Приведе отново глава над хартията и продължи да чете.
Корабът „Силия“ потеглил от Венеция при добър вятър на седемнайсето число, с товар от коприни, кадифета и златотъкано платно, с бурета златни и сребърни монети — пиастри11, дзекини12 и акчета13 — последното пътуване, което капитан Лампри трябвало да извърши преди зимните бури.
В нощта на деветнайсети, на десет левги от Рагуса, близо до голия, назъбен бряг на Далмация, за Бог било угодно да изпрати коварно време. От север нахлул силен порив на вятър и скоро вятърът се усилил толкова много, че всички на борда на кораба се уплашили за живота си…
Следващите няколко реда бяха станали нечетливи заради водния знак, но Елизабет продължи да чете след него:
И тъй като корпусът на „Силия“ бил доста нежен, а портовете й били до един отворени, задните й отвори скоро били до един под вода и всичките сандъци с коприни, кадифета и златотъкано платно, няколко от които не били търговска стока, а трябвало да послужат като зестра на булката, и всички останали неща, които били между палубите, заплували по вълните и артилерийското оръдие, което било прикрепено на кораба, се освободило и отпуснало встрани от борда, и наклонило кораба на една страна.
Тук също следваха няколко нечетливи реда. А после:
Накрая те съзрели корабните платна, които идвали от запада, и благодарили на Бога, мислейки си, че им идва помощ… но бил поне сто тона и те разбрали, че това е турски военен кораб. И когато капитан Лампри го видял, разбрал, че няма никаква надежда и смисъл да се бяга, защото можело или да се бият до смърт, или да се насочат към бреговете, където щели да се разбият в скалите. Затова капитанът събрал своя екипаж и ги попитал какво трябва да правят, дали ще застанат до него и ще се бият като мъже, или ще предпочетат да се знае, че са побягнали, въпреки че турският кораб не бил много по-голям от техния, обаче имал повече оръдия.
… Капитан Лампри повикал на борда всички жени, които били монахини от манастира „Санта Клара“, и ги накарал да се затворят в кабината при щурвала и да залостят вратите отвътре, и там да пазят най-младата монахиня, която била с тях, а също и дъщеря му Силия, и ги предупредил да не излизат под никакъв претекст, докато той не разпореди.
Тук Елизабет вече бе стигнала до другата прегъвка на листа, където водният знак отново бе изтрил няколко от редовете на документа.
Но като видял какво става, капитан Лампри ги нарекъл разбойници, мръсни разбойници, но да вземат всичките сребърни съдове, и всичките дзекини и пиастри, които могат да носят, стига да си заминат от тях, защото тук нямало нищо повече за тях. Ала един от главатарите на тези мъже, който бил отцепник и можел да говори добър английски, му рекъл: „Ти, куче долно, ако открия нещо повече от онова, което ми признаваш, ще ти ударя сто тояги на голо, а когато приключа, ще те хвърля през борда“. Но и тук капитан Лампри не казал нищо…
11
Пиастър — название, което венецианските търговци от Леванта дават на испанското песо — голяма сребърна монета. — Б.пр.
12
Дзекино — название, което постепенно получава венецианският златен дукат. От „дзека“ — „монетен двор“. — Б.пр.
13
Акче — стара турска сребърна монета, в обръщение почти през целия период на Османската империя. — Б.пр.