— Как ти е името?
— Кая… ваше величество.
Все още изпълнена с известен страх, Силия вдигна очи. За нейна изненада валиде се усмихваше. Кожата на наметката й се раздвижи леко и момичето видя, че в скута на по-възрастната жена се е свила на кълбо голяма котка. Котката имаше снежнобяла козина, едното й око беше синьо, а другото — зелено.
— Аха! — зеленият смарагд отново проблесна под лъчите на слънцето. — Тогава седни, малка Кая. Поседни малко при мен! — и посочи няколко възглавници на дивана близо до нея. — Това е Котьо. Обичаш ли котки? Подари ми го синът ми, султанът. Опасявам се, че името не е особено оригинално, но така го наричат евнусите, а на мен ми допада — гласът й беше мил, дори усмихнат. — Виждаш ли очите му? — отлично разбирайки, че говорят за него, котаракът фиксира Силия с невъзмутим поглед. — Тази порода котки идват от Ван, което е в източните части на нашата империя, близо до Кавказките планини. Красиви са, нали?
— Да — кимна сковано Силия. А после, спомняйки си съвета на Анета, допълни храбро: — Много обичам котки!
— О, така ли? — Сафийе звучеше така, сякаш не бе чувала по-приятна информация от тази. — В такъв случай с теб имаме нещо общо — натежалите от пръстени пръсти почесаха меката козинка под брадичката на котака. — А ти, синьорина Кая? Откъде произхождаш, преди да дойдеш при нас? Де дове ста? — допълни и се засмя весело. — Виждаш ли, и аз говоря езика на Венеция! Това изненадва ли те? Ти си от Венеция, нали?
— Не… всъщност да, ваше величество — отговори Силия, притеснена да не разочарова валиде. — Тоест, ходех дотам много често с моя баща. Той беше търговец. Търгуваше с Венеция, преди… преди да умре.
— Поверина16 — гласът на валиде беше успокояващ и мил.
— Иначе произхождам от Англия. Анета е тази, която идва от Венеция — продължи Силия, надявайки се да не приемат думите й като глуповато бъбрене. — С нея бяхме на един и същи кораб, когато ни… — поколеба се, неуверена как да нарече този брутален и кървав епизод от живота й, който все още я преследваше в сънищата. — Тоест — поправи се, — преди да ни доведат тук. В Къщата на щастието.
— Анета ли? Имаш предвид Айше, твоята приятелка с тъмната коса, нали?
Силия кимна. Беше започнала да се поотпуска и затова си позволи да се настани по-удобно на възглавниците.
— Смятам, че приятелката ти е родена в Рагуса, откъдето е майка й — отбеляза валиде султан.
— О, значи знаете?
— Разбира се, че знам — котаракът в копринения скут на валиде се прозя и демонстрира с гордост острите си и бели като ръбове на миди зъби. — Няма почти нищо, което да не знам за жените си, но тя сигурно ти го е казвала, нали?
— Не… — Силия сведе глава и се изчерви. — Всъщност да, ваше величество.
— Казваш ми истината, което е особено похвално! Що се отнася до Айше, тя е много умно момиче. Вижда всичко, но е достатъчно умна да си мълчи. Е, през повечето време. Би могла да стигне много далече в нашия дворец. Но това не е единствената причина, поради която я избрах да бъде една от моите лични карийе. Знаеш ли защо я избрах?
Силия поклати глава.
— Избрах я, защото идва от място, което е много близо до моето родно място — селцето Реци, близо до планините на Албания. Някога Рагуса беше част от Венецианската република, а нашите планини, макар и в земите на султана, са толкова близо до Рагуса, че много от сънародниците ми продължават да говорят и до днес на венециански. Разбираш ли ме сега?
Сафийе се извърна и се загледа през прозореца към сивите води на Златния рог, сега обагрени в слънчева светлина.
— Планините! — въздъхна тихичко. — Когато бях на твоята възраст, непрекъснато копнеех да ги видя пак. Позволи ми да ти кажа нещо, карийе, дори аз понякога съм самотна — допълни внезапно. — Това изненадва ли те? Да, дори и насред този разкош аз съм самотна — обсипаните със скъпоценни камъни ръце описаха дъга във въздуха над главата й. — Господарят ми, старият султан, е мъртъв. И почти всичките ни приятели от дните в Маниса, преди да се преместим тук, в Константинопол, също са мъртви.
Обърна се и погледна замаяното момиче.