Телефонът в джоба на Елизабет внезапно започна да вибрира. Тя го извади и замръзналите й, нетърпеливи пръсти едва не го изпуснаха на тротоара.
„О, Мариус! Божичко…“ Но не беше Мариус.
— Здравей, Елизабет! — беше женски глас. — Обажда се Берин.
— Берин! — възкликна Елизабет, опитвайки се да звучи ентусиазирано.
— Имам добри новини за теб. Или поне се надявам да бъдеш доволна.
— Читателската ми карта е излязла?
— Е, тя още не, но не се тревожи, няма да се забави много. Не, обаждам се за нещо друго. Помниш ли, като ти казах, че превеждам за една английска филмова компания, която снима тук?
— Да, помня.
— Е, говорих с асистент-режисьора. Казах й за твоя проект и тя прояви голям интерес. Каза, че ако желаеш, можеш да дойдеш с нас в двореца, където снимат филма. В понеделник. В този ден дворецът обикновено е затворен за посетители, но управата е дала специално разрешение да се снима в стария харем. Просто ще те включат в списъка с техните консултанти и така ще можеш да го огледаш много подробно!
— Но това е фантастично, Берин!
— Обикновено там се влиза само с билет за определено време, но дори и тогава можеш да останеш за не повече от петнайсет минути, при това с охрана, която ти диша във врата. Очевидно някой горе…
Берин продължаваше да говори, когато един от фериботите наду сирената си.
— Какво каза? — попита Елизабет.
— Казах, че някой горе очевидно много те обича!
— Благодаря ти, Берин — изрече Елизабет и се опита да се усмихне. — Радвам се, че поне някой ме обича.
Единайсета глава
Константинопол
1 септември 1599 година, сутринта
Къщата на астронома Джамал ал-Андалус се намираше на върха на тясна уличка сред лабиринта от стръмни, виещи се сокаци, спускащи се от кулата „Галата“ към брега, където се намираха складовете на чуждестранните търговци. Пол и Карю бяха ескортирани дотам от двама от еничарите на посолството. Денят все още беше в началото си и наоколо нямаше много хора. Къщите накланяха една към друга потъмнелите си от времето дървени стени. На пръчки, поставени между тях, растяха лозници и хвърляха шарени сенки по калдъръма отдолу.
— И кой е този приятел, този астроном? — запита Карю, докато вървяха.
— Кой, Джамал ли? Познавам го още от първия ден, когато пристигнах в Константинопол. Знаеш откога стоя тук и чакам почитаемата компания да благоволи да изпрати подаръка, който трябва да бъде поднесен на новия султан. Иначе бях чул за Джамал ал-Андалус още преди да пристигна. Някога е бил ученик и протеже на Такиудин. Затова го издирих и го помолих да ме научи на астрономия.
— Такиудин?
— Учителят вече е мъртъв, но навремето си е бил велик мъж. По времето на султан Мурад III е издигнал тук голяма и много известна обсерватория. А Джамал е сред първите му ученици и както разправят — най-брилянтният.
— Там ли отиваме тогава, в обсерваторията?
— Не точно. И мястото, където отиваме, е в известен смисъл обсерватория, но не е на Такиудин. Неговата била разрушена преди много години.
— Защо, какво се е случило?
— Някои от местните религиозни водачи успели да убедят султана, че е против волята Божия да се опитваш да надничаш в тайните на природата. Затова изпратили отряд войници, които разрушили цялата обсерватория. Включително книгите и инструментите — Пол поклати тъжно глава. — Казват, че инструментите, които Такиудин бил построил тук, били най-фините на света, по-точни дори от тези на Тихо Брахе в Ураниборг!
Вече бяха стигнали до къщичка, която изглеждаше по-скоро като малка кула. Един от еничарите потропа на вратата с тоягата си.
— Всичко това е много хубаво — отбеляза Карю, оглеждайки се, — но каква работа има тогава той в султанските сараи? Дали ще може да ни помогне?
— Джамал ходи до училището в двореца, където учи малките принцове на математика.
— Знаеш ли колко често ходи там?
— Не съм много сигурен. Но мисля, че е достатъчно често. Хората говорят — и в градините, и по коридорите, — така че няма начин да не чуе нещо, стига да знае за какво да се ослушва.