— Заръчах да арестуват един от техните готвачи, мъжа, който е приготвил сладкиша. Човек, който спокойно може да бъде жертван — отбеляза безгрижно Сафийе. — Ако имат капчица разум, в което съм сигурна, няма да пищят достатъчно силно. Държат твърде много на търговските си споразумения, за да го направят. А после, по-късно, тихо и кротко ще пуснем човечеца.
— А когато Малкия славей се възстанови?
— Той няма да ни предаде, защото правилата бяха такива. Ние сме Славеите. Имаме си споразумение.
По сигнал на валиде султан Есперанца се приготви да си тръгне. Но на вратата спря и се обърна едва-едва.
— Има още едно нещо, ваше величество.
— Говори!
— Вашето момиче. Новото. Онова, което преди са наричали Анета.
— Айше?
— Същата.
— Тя беше в стаята заедно с новата наложница на султана.
Сафийе султан обмисли чутото. После:
— Видяха ли те?
— Да. Но смятат, че аз не съм ги видяла.
— Скрили са се от теб?
— Да.
— Възможно ли е тя да знае нещо?
— Кой, Айше? — Сафийе султан бавно придърпа една от кожените наметки върху раменете си. — Не, не мисля. — Нова буца смола се разгради напълно в мангала. Пламъкът изсъска и за кратко освети стаята. — По-скоро е другото момиче, онази, която наричат Кая. Силия. Тя е важната, Малхи. Тя е онази, която трябва да наблюдаваме!
Когато Есперанца си тръгна, Сафийе се отпусна между възглавниците си, обвивайки се с наслада със самотата си като с наметка. Не й се случваше често да се радва на подобни моменти.
Повечето от жените, които Сафийе познаваше, бяха съхранили само мимолетни спомени от мястото, откъдето са дошли, или от онова, което са били, преди да влязат в харема. Но Сафийе султан, майката на Божията сянка на земята, си спомняше отлично предишния си живот — острите зъбери на албанските планини, цветът на небето, син като тинтява, режещите ръбове на камъните под босите й крака.
Подобно на повечето мъже от онези места баща й Петко18 живееше в селото им само през зимните месеци. През лятото той и останалите мъже се отправяха към планините, където отсядаха в пещери или на открито, живеейки само в компанията на кучетата си и на лютните си. Сафийе никога нямаше да забрави странната гледка, която представляваха — тогава й се струваха като варвари с татуировките си по широките челюсти и по ръцете си, с опърпаните си палта от овчи кожи, стигащи чак до глезените им.
Жените оставаха долу и някак си живееха по-леко без мъжете си. Майката на Сафийе — красавица с бяла кожа от далматинското крайбрежие близо до Скутари, е била купена от свекъра си на цената на десет овце. Била е само на дванайсет, когато се е омъжила за бащата на Сафийе, и никога преди не била живяла в планините. И макар често да се говореше, че албанските планинци не обръщали голямо внимание на жените си, а предпочитали компанията на другите мъже, майка й беше дала живот на осем деца, всички от които бяха измрели, с изключение на Сафийе и брат й Михал. Безмилостното планинско слънце скоро бе изсушило красивата кожа на майка й, коремът и гърдите й бяха увиснали като на старица. До трийсетата си година тя вече беше изчерпана, остаряла. Съпругът й беше започнал често да я бие, а веднъж я бе ударил толкова лошо, че бе счупил предните й зъби и бе изместил челюстта й. Оттогава тя рядко бе говорила, освен да шепти на дъщеря си историите и приспивните песнички, които бе научила като дете от венецианската си баба, откъси от песни на езика на Венеция — езика на техните древни господари, който тя бе смятала, че отдавна е забравила, но който след удара в главата й се бе върнал, напълно непокътнат.
Сафийе израсна с бледа кожа като майка си някога, но със силата и уменията на момче. Упорита и безстрашна, тя се превърна в любимка на баща си. Брат й — подсмърчащо хлапе, което се бе родило куцо, се свиваше винаги, когато видеше баща си, затова той вземаше в планините Сафийе — малката си дъщеря.
Сафийе ходеше с баща си навсякъде като вярно куче. През лятото, когато той я вземаше да живее по високите пасища с останалите хора от клана, тя носеше кожени бричове и овча кожа, преметната през рамото като момче. От баща си научи как да поставя капани за диви планински зайци и да им дере кожата, как да пали огън и дори как да хвърля стрели със собствения си малък лък. Научи се как да прескача пукнатини в скалите, пъргава като козле, и как да се прикрива, докато ловуват, лежейки безмълвно до баща си часове наред, приклекнала или скрити под купчини листа. Беше толкова горда, че е с него и другите мъже, че по-скоро би си отрязала езика, отколкото да се оплаче. Нямаше значение, че тръните раздираха нежните й крака, че устата й често беше толкова пресъхнала, че езикът й залепваше за небцето й, че каменният под в пещерата я ръбеше жестоко през нощта.
18
Авторката си е позволила голяма фантазия за произхода и роднините на София Бафо — Сафийе султан, като еклектически е смесила имена и названия от Балканите. — Б.р.