— Значи Хасан ага знае, че си била там? Сигурна ли си?
— Така мисля. Тогава реших, че е мъртъв. Но после… после… не беше мъртъв. И сега не е. А после… О, Силия! — вече плачеше съвсем сериозно. — После го намериха, а сега, както изглежда, той ще живее! И ако наистина ме е видял, ще си помисли, че аз имам нещо общо с това — изведнъж млъкна и очите й се превърнаха в два бездънни мрачни кладенеца насред изпитото й лице. — Те знаят, че с теб дойдохме заедно тук!
— Но какво общо има това със случилото се сега? — изгледа я слисано Силия.
— Това е другото нещо, което трябваше да ти кажа. Захарният кораб, онзи, за когото мислят, че е отровил Хасан ага — той изобщо не беше копие на английския търговски кораб в пристанището тук. Беше копие на кораба на баща ти, гъсчице! Абсолютно копие на кораба „Силия“!
Двайсет и първа глава
Истанбул
В наши дни
Следващият ден настъпи със студ и отново сиво небе. Елизабет се събуди с добро настроение, изненадана да установи, че бе спала непробудно през цялата нощ. Половинка таблетка за сън лежеше недокосната на нощното й шкафче. Усещаше тялото си топло, меко и порозовяло от съня. Отпусна се във възглавниците си, загледана в небето отвън. Имаше нещо различно, нещо се бе променило. Все още сънена, протегна ръка, за да включи мобилния си телефон и да провери за съобщения — както винаги, от Мариус нямаше нито едно. Само кратък есемес от Иви, който трябва да е бил изпратен предишната вечер: „Лека нощ, скъпа! Утре ще говорим“.
Мариус не й бе звънял през нощта, не мислеше за нея, не я умоляваше да промени решението си. Но тази сутрин по някаква неясна причина чувството на празнота, което бе свикнала да долавя всяка сутрин на събуждане, не се върна.
Даде си сметка, че не бе сънувала Мариус, а турчина, когото бе зърнала предишния ден в Малта Киоск. Мисълта за него продължаваше да витае в подсъзнанието й с еротичен привкус.
Тази сутрин Елизабет бе последна на масата за закуска. Останалите гости — старата американка с тюрбана, френският професор и режисьорът — бяха почти приключили, когато тя се появи. Взе си кафе и кифличка със сладко от рози и се качи на горния етаж, където седна под една от палмите в саксии. Старият грамофон свиреше руски маршове. Елизабет извади от чантата си лист и химикалка и докато ядеше, започна да пише друго писмо до Иви.
Отново здравей, скъпа Иви! Толкова съжалявам за последното си мрачно послание! Ти си права — аз вероятно съм последният човек на света, който наистина пише писма, но без теб тук няма с кого да си говоря, нали разбираш? Кой друг би ме търпял да му рева за Мариус? Но пък мисля, че писането на писма е по-евтино от психотерапия. (А кой знае, може би някой ден някой историк или бъдещ докторант ще ми благодари — казват, че имейлите никога не изчезват, но лично аз никога не съм вярвала на това. Къде отиват тогава? Къде ги съхраняват? На микрочип? Или просто се носят из етера? Като знам колко трудно е да се открият ръкописи на хартия, чудя се как някой някога би могъл да намери нанобит!).
Във връзка с това, засега нямам нищо ново относно наратива за Лампри. Читателската ми карта за Босфорския университет е готова, но все още чакам разрешението да огледам държавните архиви — засега по този въпрос нищо. Ако Силия Лампри се бе сетила да напише поне едно-две писма, представи си каква помощ би било това за нас сега…
Елизабет облиза лепкавото сладко от пръстите си и обърна листа на другата страна. За какво да разкаже на Иви? За сутринта, прекарана в пустите лабиринти на харема, или за „другия любопитен въпрос“ на Томас Далъм? Или може би по-добре за Малта Киоск? За момент ръката й застина над листа.
Другите гости в хотела стават все по-странни и по-странни. Двама от руснаците, които изглеждаха като търговци на бели робини, се оказаха оперни певци, поканени тук от конгреса на Турската комунистическа партия. Американката с тюрбана — същинска Анджела Лансбъри20 — е писателка, или поне така твърди тя. Това ми го каза Хадба — собственичката на къщата за гости. А тя конкретно е най-странната от всички — винаги носи черно и има лице на монахиня, като същевременно незнайно как успява да изглежда като мадам в стар парижки бордей — и по някаква неясна причина ме е взела под крилото си. Може би възнамерява да ме продаде на търговците на бели робини…
20
Анджела Лансбъри — британска актриса, най-известна с ролята си на писателката детектив Джесика Флечър в телевизионния сериал „Убийство по сценарий“. — Б.пр.