Тук си представи автоматично есемес отговора на Иви: „Сигурно се шегуваш, ние сме твърде стари за тази най-зла участ“. Елизабет се усмихна. Минаваше двайсет и осем. А тогава на колко години е трябвало да бъдеш, за да станеш робиня? На тринайсет, четиринайсет — повечето са били съвсем малки наистина. Силия Лампри вероятно е била по-голяма, щом вече е била сгодена, когато е попаднала в плен. Но останалите? Те са били просто деца. Дали Берин е права, че са били доброволни участници в тази система? Какво са могли изобщо да знаят на тези години за любовта, а и за секса? Е, май точно в това е бил смисълът — от тях не се е очаквало да знаят нищо за тези неща, не се е очаквало да имат собствени нужди и желания, а само да бъдат моделирани според онова, което са очаквали останалите от тях. Звучеше почти успокоително… Елизабет си спомни за Мариус и въздъхна.
Старият грамофон изскърца и спря, и в стаята се възцари необичайна тишина. Мисълта на Елизабет се зарея нанякъде. Продължаваше да чака появата на познатото чувство за ужас в стомаха си, но за нейна изненада това не стана. А снощи тя бе сънувала не Мариус, а друг мъж, напълно непознат. Колко странно — опитваше се да си спомни подробностите от съня си, но в мига, в който се опита да го изкара в съзнанието си, той се разсея като дим. Единственото, което остана от него, бе някакво неясно чувство за… Какво?
За топлота. Не, за напрежение.
— Елизабет? — това беше Хадба. — Както виждам, днес няма да ходиш до библиотеката. Може ли да седна до теб?
И без да чака отговор, тя се настани до нея и с елегантните си пръсти напъха една от цигарите си в цигарето от слонова кост.
— Ще изпратя момчето долу за още кафе.
Щракна с пръсти към Рашид и изрече нещо на турски. После отново обърна красивите си, очертани с черна линия очи към Елизабет.
— Това време е просто унищожително! — потрепери и се загърна по-плътно с бродирания със златна нишка дебел шал. — Мисля, че днес за теб е прекрасен ден да отидеш в хамама!
— Ами, мислех днес да си организирам бележките… — започна Елизабет, но после зърна решителния поглед на собственичката на хотела и млъкна.
— Не, Елизабет! — имаше навика да изрича името й така, сякаш го изпяваше. После тръсна два пъти цигарето си в подлакътника на фотьойла. Пепелта се разлетя и оформи малка сива локвичка на пода до нея. — Трябва да се грижиш за себе си! А не го правиш. Защо? Виж се само, винаги меланхолична! — и изгледа гостенката си между гъстите си мигли. Пристигна момчето с кафето. Хадба не толкова пое чашката си от него, а по-скоро я прие като дар.
— Благодаря ти, но всъщност… наистина имам много работа… — започна да си търси извинения Елизабет.
— Не казвай такова нещо, Елизабет! Тази сграда е на Синан21! Толкова е красива! Трябва да я видиш, много ще ти хареса! — миниатюрната кафена чашка на Хадба, не по-голяма от напръстник, изтрака върху чинийката. — Рашид ще те заведе! — отсече.
Придружавана от момчето, Елизабет хвана автобуса, който минаваше по моста „Галата“ и отвеждаше в квартал „Султанахмед“. Оттам хванаха трамвая до Изгорената колона близо до Големия пазар. Когато слязоха от трамвая, Рашид посочи една врата в невзрачна на вид сграда, покрита отвън с телефонни жици и табели на магазини.
— Тук ли? — погледна го неуверено Елизабет.
— Евет… да — кимна момчето. — Хамам — и я дари с една от лъчезарните си усмивки.
Хамамът имаше две части — вляво беше за мъжете, а вдясно, по-малката част, беше за жените. Елизабет бе отведена в тясна съблекалня, където й дадоха шкафче с две изтъркани сини кърпи и чифт пластмасови чехли на петна. Не изглеждаше особено обещаващо. За процедурите тук отговаряха няколко жени с дълги поли и вдигнати коси, покрити с цветни шалчета. Те не обръщаха никакво внимание на шепата туристи, които се бяха появили след Елизабет — група изпаднали европейски студенти, защитаващи се от студа с дънки и грозни сиви суичъри — а стояха и си говореха шумно. Наоколо цареше атмосфера на безгрижна леност, както и лека миризма на мухъл.
След необещаващото шкафче Елизабет се оказа напълно неподготвена за красотата на помещението, в което пристъпи. Над нея се извисяваше едно голямо кубе, поддържано от четири по-малки. Под тях, на дванайсет места, имаше поредици от мраморни ниши, всяка от тях съдържаща малък фонтан във формата на раковина. Не толкова помещение, колкото архитектура на чистото пространство, перфектно в своята простота.
21
Синан — прочут османски инженер и архитект, живял и работил от края на XV до края на XVI век, оставил след себе си едни от най-великите произведения на османската архитектура, например Сюлейман джамия, в която са погребани както султан Сюлейман, така и съпругата му хасеки Хюррем. — Б.пр.