— Какъвто са постите ли?
— Да. Какъвто са постите.
— Възхищавам ви се, братко. Наистина.
Библиотекарят се наду като паун и докато виделината разсейваше сенките във вътрешния двор и скритите в тях орнаменти и барелефи изплуваха, най-сетне се осмели да наруши напрегнатото — предполагам — очакване на сгоден момент, което си бе наложил:
— Тогава ще ми позволите ли да ви помагам в разрешаването на вашите загадки?
12.
В онзи момент не знаех какво да му отговоря.
Освен брат Алесандро имаше и друг монах, с когото разговарях често — това бе племенникът на абата, Матео. Беше още дете, но по-будно и любопитно от връстниците си. Може би, затова малкият Матео не устоя на изкушението и дойде при мен да ме пита как живея в Рим. В големия Рим.
Не знам каква представа е имал за папските дворци и за безкрайните булеварди с църкви и манастири, но след като му ги описах подробно, той сподели с мен някои неща, които ме накараха да се усъмня в добрите намерения на библиотекаря.
Спомена ми през смях за единственото, което можело да извади от кожата чичо му, абата.
— И кое е то? — попитах заинтригуван.
— Да завари брат Алесандро и Леонардо със запретнати ръкави да режат марули в кухнята на брат Джулелмо.
— Нима Леонардо слиза в кухните? — слисах се аз.
— Ама как? Че той друго не прави! Когато чичо го търси, вече знае любимото му скривалище. Понякога не пипва четката с дни, но дойде ли, не може да не се завърти няколко часа край печките. Не знаете ли, че Леонардо е имал кръчма във Флоренция и е бил готвач?
— Не.
— Сам ми го каза. Името й било „Знакът на трите жаби на Сандро и Леонардо“.
— Наистина ли?
— Разбира се! Обясни ми, че я отворили с един приятел, който също бил художник, Сандро Ботичели.
— И какво станало?
— Нищо! На клиентите не им харесали зеленчуковите му яхнии, аншоата, завита в зелеви листа, или онова, което правели с корнишони и листа от маруля, изрязани във формата на жаба.
— И тук ли прави същото?
— Ами — усмихна се Матео, — чичо не му дава. Откак дойде в манастира, най обича да прави експерименти с нашите провизии. Казва, че търсел менюто за Тайната вечеря. Че храната, която трябвало да сложи на тази трапеза, била толкова важна, колкото и образите на апостолите… Голям хитрец е, със седмици води учениците и приятелите си да ядат на една голяма маса, която е подредил в столовата, и така опразва избите на манастира14.
— И брат Алесандро му помага?
— Брат Алесандро ли? — повтори момчето. — И той е от ония, дето сядат на масата да ядат! Леонардо казва, че използвал случая да наблюдава силуетите им, за да може да нарисува как и с какво се хранят, но не сме го виждали да прави друго, освен да се тъпче с нашите запаси!
Матео се засмя, развеселен.
— Истината е — продължи той, — че чичо писа няколко пъти на херцога, за да протестира срещу тези набези на тосканеца, но херцогът изобщо не му обърна внимание. Ако продължава така, Леонардо ще ни остави без запаси.
13.
Миланчани никак не обичаха петъците, 13-о число. Бяха силно пристрастени към френските суеверия и петият ден от седмицата, свързван със злокобното място на Юда на трапезата на Тайната вечеря, им напомняше за някои болезнени събития. Първото, за което се сещам, е онзи петък на 13 октомври 1307 година, когато тамплиерите били задържани по заповед на Филип IV Хубави във Франция. Обвинили ги, че отричат Христос, че плюят на кръста му, че се целуват най-безсрамно на култови места и се прекланят пред някакъв странен идол, когото наричат Бафомет. Орденът на рицарите с бели пелерини изпаднал в такава немилост, че от този ден всички петъци на 13-и се смятаха за дни на лош късмет.
Тринайсетият ден от януари 1497 година не правеше изключение.
По обед пред вратите на манастира „Санта Марта“ се събра малка тълпа. Повечето от хората бяха затворили по-рано дюкяните си за коприна, парфюми и вълна на площад „Верцаро“, зад катедралата, за да не изпуснат събитието. Бяха неспокойни. Новината, довела ги тук, беше някак странно точна и ясна: преди залез слънце рабинята Божия Вероника да Бинаско щеше да предаде Богу дух. Самата тя го бе предрекла с онази увереност, с която предсказваше толкова други нещастия. Приемана от херцози и папи, смятана от мнозина за светица приживе, само преди два месеца тя си бе заслужила изгонването от двореца на Мавъра и това беше последният й подвиг. Злите езици говореха, че помолила да бъде приета от дона Беатриче д’Есте с намерението да я уведоми за трагичната й участ, но тя, разярена, заповядала да я затворят в манастира, за да не се мярка повече пред очите й.
14
Има историческо свидетелство за този навик на Леонардо. В едно писмо на брат Виченцо Бандело до Лудовико Мавъра, написано през Страстната седмица на 1496 година, се казва: „Господарю, минаха повече от дванайсет месеца, откак ми пратихте маестро Леонардо, за да изпълни тази поръчка, и през всичкото това време не е направил нито един щрих по стената. А през това време, господарю, от избите на манастира се черпеше много и сега те са почти празни, защото маестро Леонардо държи да бъдат опитани всички вина, за да избере най-подходящото за своя шедьовър; и няма да приеме никое друго. А през това време моите братя гладуват, защото маестро Леонардо прави каквото си иска в нашата кухня и денем, и нощем, и забърква разни гозби, като твърди, че са му нужни за неговата трапеза; но все не е доволен; а после кара учениците и помощниците си да ядат по два пъти на ден от тях. Господарю, умолявам ви да накарате маестро Леонардо да довърши по-бързо творбата си, защото присъствието му и това на бандата му може да ни опропасти“. — Б.а.