Маестро Леонардо, изправен на третия ред на подиума, гледаше жадно на всички страни и отбелязваше трескаво Господ знае какво в един от онези taccuini, които носеше винаги в себе си. Стори ми се, че както наблюдаваше лицата в множеството, така следеше и акордите на органа в „Санта Мария“, и разветите сред свитите хоругви. Някой ми бе споменал, че предния ден следобед изпаднал във възторг, съзерцавайки полета на четиристотин гълъба, пуснати на площада пред църквата, и дори ме увериха, че отбелязал със задоволство оръдейните залпове, които нунцият на Негово светейшество наредил да изстрелят под градските стени в памет на покойницата. Според него всичко трябвало да се отбелязва. Всичко носело следите на тайната наука за живота.
Разбира се, не бях единственият, който следеше какво прави той по време на церемонията. Хората около мен си шушукаха за тосканеца. Колкото повече ме привличаше синият му поглед и внушителният му вид, толкова по-голямо желание изпитвах да се запозная с него. Първо Прокобника, а след туй и отец Бандело подкладоха тази жажда, която сега ме изгаряше отвътре.
Присъстващите тук не ми помогнаха много да утоля жаждата си. Бърбореха като папагали за последната страст на тосканеца: да довърши трактата си за живописта, в който щял да порицае поети и скулптори и да възвеличае превъзходството на своите картини. Използвал времето си както да утешава Мавъра в скръбта му, така и да скицира невероятни подвижни мостове, бойни машини, които се движат без коне, и кранове за разтоварване на вълна от корабите по navigli24.
Да Винчи, вглъбен в себе си, не подозираше какви страсти разпалва. В момента май нахвърляше в бележника си скица на странния костюм, който херцогът носеше за случая: мантия от прекрасна черна коприна, раздрана на много места, сякаш да покаже, че я е разкъсал със собствените си ръце.
Тогава изобщо не можех да си представя колко скоро щях да разговарям с маестрото.
Брат Джиберто, клисарят на „Санта Мария“, бе човекът, който ми помогна за първата среща с художника при последвалите драматични и неочаквани събития.
Това стана, докато отец Бандело произнасяше благословията си. Брат Джиберто, момък, дошъл от Севера, с розови бузи и кожа с цвета на тиква, се приближи иззад гърба ми и задърпа яростно сутаната ми.
— Отче Агустин! Чуйте! — молеше ме отчаян. Облещените му очи сякаш щяха да изскочат. Целите бяха кръвясали. — В града се случи нещо ужасно. Трябва да го узнаете веднага!
— Нещо ужасно ли?
Ръцете на германеца трепереха.
— Това е Божие наказание — изсъска. — Наказание за онези, дето гневят Всевишния!…
Клисарят не можа да довърши. Бенедето, едноокият мърморко и изповедник на абата, и брат Андреа де Инверуно се приближиха към нас със съкрушено изражение.
— Трябва да вървим веднага. И по-бързо!
— Идвате ли с нас, отец Агустин? — рече клисарят, останал почти без дъх. — Струва ми се, ще имаме нужда от подкрепа.
Тази припряност ме обърка. Не знаех нито къде трябва да отида с тях, нито защо, но щом видях, че един паж на херцога се приближи до Леонардо и му прошепна нещо в ухото, дърпайки го уплашено, приех. Тук ставаше нещо странно. Сериозно. И аз исках да знам какво.
23.
Двамата пристави на херцога не можеха да повярват на очите си. Пред тях бе безжизненото тяло на един монах. Въже, дебело колкото китка и стегнато здраво около врата му, го придържаше към една от подпорните колони на пазарния площад.
Андреа Ро, шеф на стражата, още не беше закусил. Всъщност едва бе закопчал униформата си, когато тази новина наруши спокойствието му в скучната неделна утрин. С рошава сива коса, празен стомах и миришещ на току-що събудена мечка, Ро се приближи неохотно да види какво става. Не можеше да направи кой знае какво. Кожата на нещастника бе посиняла и студена; вените по лицето му бяха изпъкнали, а очите му — отворени и сухи. Ужасът, изписан в тези зеници, говореше за жестока смърт. Мъртвецът бе агонизирал дълго, преди да се задуши. Ръцете му, сега отпуснати, падаха по дължината на бялата му доминиканска сутана, а под висящите ръкави се подаваха едва-едва нежните му, слаби и вдървени китки. Лек мирис на мъртвец стигна до носа на капитана.
— Е, какво? — Андреа обходи с поглед тълпата зяпачи, зажаднели за зрелища. Мнозина от тях се прибираха у дома разочаровани, че не са успели да зърнат пищната погребална колесница на херцогинята, и сега се надяваха да бъдат възнаградени. Ро подозираше всекиго. Търсеше нечие виновно лице, някой, който да гледа гордо тази сцена. — Какво имаме тук?
24
Изкуствени канали в Милано, които по времето на Мавъра служели за транспортиране на стоки. — Б.р.