— О! — засмя се тя, виждайки как любовникът й се стряска. Би трябвало да знаете тази история, маестро. Отец Липи е умрял преди около трийсет години; вашият Леонардо сигурно се е срещал с него във Флоренция. Бил е много известен.
— И казвате, че брат Филипо…?
— Разбира се — подскочи тя до него. — В манастира „Санта Маргарита“, докато довършвал картините си върху дърво, прелъстил някоя си Лукреция Бути и дори имал дете от нея. Не знаехте ли? Е, хайде! Мнозина смятат, че точно опозореното семейство Бути го е пратило на оня свят с голяма доза арсеник. Виждате ли? Не сте виновен за нищо! Не сте нарушили никакъв свещен обет! Само дарихте с любов тази, която ви помоли за това!
Маестрото се поколеба. Макар и омаломощен, той съзнаваше, че красивата Елена се мъчи да му помогне. Беше трогнат и най-сетне успя да изрече една смислена фраза:
— Елена… Ако все още желаете, ако още държите да научите тайната, която така ви заинтригува и вдъхнови портрета, който рисувам за вас, ще ви кажа какво знам за тайната на Мария Магдалина.
Младата графиня го погледна с любопитство. Луини сякаш произнасяше с болка всяка дума.
— Вие сте мъж на честта. Ще изпълните обещанието си. Знам това.
— Да. Но сега вие ми обещайте, че никога повече няма да ме докоснете. И няма да говорите с никого за това, което ще ви кажа.
— А тази тайна ще ми помогне ли, маестро, да разбера причината за тъгата ви?
Художникът потърси ясния поглед на младата графиня, макар че едва я погледна. Настойчивата загриженост на Елена Кривели го обезоръжи. И тогава си спомни какво беше чул за потомството на Магдалините: че погледът им можел да умилостиви сърцето на всеки мъж със силната магия на любовта. Трубадурите казваха истината. Нима това създание не заслужаваше да узнае истината за потеклото си? Толкова ли бездушен беше той, че да не й посочи пътя, който трябва да измине?
И така, мъчейки се да е колкото може по-усмихнат, Бернардино Луини най-сетне отстъпи пред желанието й.
26.
Тайната на Мария Магдалина според маестро Луини
— Слушайте тогава — рече той.
„Когато маестро Леонардо ме прие в своята bottega във Флоренция, тъкмо бях навършил тринайсет години. Баща ми, наемен войник, бе спестил малко пари благодарение на Висконти в Милано и реши, че преди да се посветя на монашеския живот, или поне на мирския, подчинен на Божиите закони, трябва да се обуча в изкуството на живописта. Тогава той виждаше нещата по-ясно от мен: искаше да ме отдалечи от грохота на войната и да ме прибере под дебелата мантия на църквата. И понеже в Милано нямаше добро ателие по изящни изкуства, ми отпусна годишна рента и ме прати във великолепната Флоренция още по времето на Лоренцо Хубави.
Там започна всичко.
Синьор Леонардо ме прие в една огромна запусната къща. Отвън беше мрачна. Плашеше. Ала отвътре бе светла и почти нямаше стени. Стаите бяха разрушени, за да се отворят едно след друго големи пространства, затрупани с най-странните вещи, които човек може да си представи. На долния етаж, до пруста, бяха събрани цели сбирки с разсади, саксии и клетки с чучулиги, фазани и дори с ловни соколи. До тях бяха струпани калъпи за изливане на бронзови глави, крайници на коне и тела на тритони. Навсякъде имаше огледала. Както и свещи. За да стигнеш до кухнята, трябваше да минеш по коридор, варден от дървени скелети и перки, които можеха да уплашат всекиго; и само като си помислех какво ли крие маестрото на тавана, ме обземаше ужас.
В тази къща живееха и други ученици на маестрото. Всички бяха по-големи от мен, тъй че след шегите, които понесох през първите дни, си извоювах едно горе-долу нормално положение и можех да започна да привиквам с новия си живот. Мисля, че Леонардо се престара с мен. Научи ме да чета и пиша на класически латински и гръцки и ми обясни, че без тази подготовка било излишно да ми показва някакво друго писмо, което наричаше «наука за образите».
Представяте ли си, Елена? Изучавах три пъти повече дисциплини и сред тях имаше доста странни, като ботаниката или астрологията. В онези години девизът на маестрото беше lege, lege, relege, ora, labora et invenies25, а любимите му четива (и, разбира се, и нашите) бяха житията на светците от Якопо да Вараце.
Томазо, Андреа и другите чираци мразеха тези писания, но за мен те бяха цяло откритие. От тях научих невероятни неща. В тези страници откривах с наслада десетки интересни сведения, чудеса и приключения на светци, ученици и апостоли, за които не бях и предполагал, че съществуват. Там например прочетох, че на Малкия Яков му казвали «братът на Учителя», защото двамата си приличали като две капки вода. Когато Юда се споразумял със синедриона да даде знак, като целуне Христос на хълма с Маслиновата горичка, се страхувал да не би стражите да объркат истинския Исус с неговия близнак Яков.